— Сър, смятам, че във връзка с неочакваната смърт на нашия затворник и все още неизвестната природа на последния му посетител, той ще разбере необходимостта.
— И какво точно търсиш?
— Гауер трябва да е имал много важна причина да се промъкне в затворена военна база и да се скита близо до старата семейна къща. Причината може да е все още в тази къща: писма, документи, неща, пъхнати в някое чекмедже.
Моруд замълча за миг и накрая въздъхна с раздразнение.
— Трябва да проведа няколко разговора. Докато го правя, ще обмисля молбата ти. Ще я обмисля.
— Благодаря, сър.
— Още недей да ми благодариш. И дори да ти разреша да подадеш молба за съдебна заповед и тя бъде удовлетворена, генералът може да се почувства обиден, и то с право. Искам да направиш и невъзможното да не го дразниш. Тук ракетната база „Уайт Сандс“ е голяма работа.
— Разбирам.
— А сега върви да свършиш малко успокояваща канцеларска работа. Винаги съм я смятал за успокояваща. Ще ти се обадя. — След това се обърна и отново вдигна телефона.
Кори знаеше, че не бива да казва нищо повече. След като отправи кратък поглед към стаята, доскоро заемана от Пик Ривърс, сега покойник, тя се упъти към асансьора, който щеше да я свали във фоайето на болницата.
27.
Кори седеше на пътническата седалка в джипа, вятърът рошеше косата ѝ, докато пътуваха бързо през пасищата. Беше на следващия ден следобед и всичко вървеше толкова добре, колкото човек можеше да се надява. Моруд беше одобрил искането ѝ за съдебна заповед, въпреки че ѝ се ядоса в болницата. Може би беше планирал същото. А генерал Магърк не направи никакви възражения, защото я пуснаха през главния портал на „Уайт Сандс“, а охраната хвърли само бегъл поглед на представените документи. Кори се беше надявала да може да изрази своята благодарност пред генерала, но така и не го видя през краткото време, което прекара в района на главната квартира. Минута след пристигането ѝ джип, управляван от униформен войник, спря в района за посетители. Превозното средство и шофьорът бяха като клонинги на онези, които ги бяха обслужвали при първото им посещение, и сега, час по-късно, вече наближиха долината, където бе разположено ранчото.
Гледката беше също толкова впечатляваща, както и преди, с краищата на Сан Андрес, които се извисяваха зад тях. Денят беше прохладен с лек намек за настъпващата есен във въздуха. Шофьорът спря пред къщата и дръпна ръчната спирачка. Кори му благодари и слезе от джипа.
— Сигурно ще се забавя малко — предупреди го тя.
— Няма значение, госпожо — отговори войникът. — Ще ви чакам на верандата. — Изкачи се по скърцащите стъпала и седна на прашен, стар на вид люлеещ се стол, разгъна списание, което беше навил толкова стегнато, че приличаше на английска офицерска палка, и се приготви за дълго чакане. Очевидно за днес задачата му беше да я вози. Тя забеляза, че списанието е „Лодки“ — странен избор, като се има предвид пустинята, която се простираше малко по-нататък.
Чантата ѝ тежеше от принадлежности за събиране на доказателства. Вероятно по-голямата част бяха ненужни. Тя я извади от задната част на джипа и я прехвърли през рамо. След това бавно обиколи ранчото на Гауер. Беше участвала в практика по претърсване в Хаугънс Али и на други места в Куонтико, както и в истинско — археологическите разкопки, на които се беше запознала с Нора Кели, но това ѝ се струваше различно. Може би причината беше в самотата и запустението… обаче по-вероятно, помисли си тя, причината се криеше в голямата вероятност нищо да не намери и в мисълта, че си е чиста загуба на време. Въпреки голямата битка, която води, за да дойде тук, възраженията на Моруд още звучаха в главата ѝ. Осемдесет години занемаряване бяха дълго време. Гауер беше изритан от ранчото три години преди да умре. А през последните осемдесет години къщата беше преминала през няколко въплъщения, включително спално помещение за прочути учени, и накрая в изоставена постройка от незначителен исторически интерес. Всичко съществено сигурно е било изхвърлено още преди години или се беше превърнало в прах.
Въпреки всичко имаше определени факти, които будеха у нея силно подозрение, ако не и усещане за заговор. Гауер не се беше въртял в този район без причина и по случайност се бе оказал на пътя на взривяването на бомбата, носейки много ценен златен кръст. Откъде го е взел? Защо го е носел със себе си? Човекът, намерил неговия труп, беше умрял при съмнителни обстоятелства. ФБР така и не беше успяло да открие последния посетител на Ривърс. В списъка на служителите във форт „Блис“ нямаше военен полицай Белингейм, а както изглежда, и никъде другаде в армията. На записите от охранителните камери в болницата се виждаше чернокож мъж в стегната ежедневна униформа на военен полицай, а лицето беше засенчено от козирката на бялото му полицейско кепе. Онова, което още повече усили подозренията ѝ, беше фактът, че мъжът сякаш знаеше къде са разположени охранителните камери в болницата. При влизането и излизането се виждаше как нехайно обръща глава насам-натам или поглежда към клипборда в ръката си, така че сега разполагаха единствено с размазано изображение на долната част на лицето му. Дори Моруд сметна това за важно и запали огън под краката на съдебния лекар да проведе колкото е възможно по-скоро аутопсията. С пълна токсикологична картина.