— А как наричате нея?
— Никак — отговори бързо Гауер. Той се затвори толкова рязко, та Кори разбра, че е казала нещо не на място. Затова смени темата и продължи:
— Този джобен часовник, който споменахте. Може ли да ми разкажете повече за него?
— Беше хронометър с връщаща се стрелка.
— Какво е това?
— В хорологията това е известно като „компликация“ — нещо, което часовникът може да прави освен посочването на часовете и минутите. Освен другото хронометрите могат да отброяват много точно секундите. По същество хронометър с връщаща се стрелка е часовник, чийто секундарник автоматично се връща на нула, без да е нужно да се натиска някакъв бутон.
— Хорология? Звучи като някаква сутеньорска наука.
Джеси се усмихна за пръв път.
— Вече ви казах, че татко разбираше от часовници и ремонта им. Обикновено му носеха скапани „Таймекс“ за поправка. Но веднъж му се падна един стар „Патек Филип“ за почистване и регулиране. Помня, че ми позволи да видя вътрешността му. Вътре имаше цял различен свят: лостове, пружини, ротори и дори рубини. Никога не бях виждал татко толкова възбуден. Това беше единственият път, когато му се случи да работи върху един от Светата Троица.
— От светата какво?
— Трите най-стари и велики швейцарски фирми производители на часовници: „Патек Филип“, „Вашерон Константин“ и „Адемар Пиге“. Всеки от техните часовници съдържа стотици части, изработени с възможно най-педантична грижа. И всички тези части са скрити от погледите, за да работят заедно безшумно и точно.
Докато говореше, в очите му се беше появила светлинка.
— Ами ролексите? — попита Кори. — Мислех, че те са най-добрите.
— Имат някои емблематични дизайни. Обаче по същество са часовници, изработени с машини. Не са изработени ръчно със същата фанатична грижливост и нямат неща като вечни календари например или… — Той спря да говори, защото явно беше забелязал как го зяпа Кори.
— Продължавайте — подкани го тя.
— Защо да го правя? Така или иначе и след милион години няма да мога да си позволя такъв часовник. Дори и да продам… — Тук той отново замълча.
Кори реши да помълчи и тя с него известно време. Ето човек, който е прекарал цялото време със своите мисли. Не беше свикнал да ги споделя с чужди хора.
— Казахте, че вашият прадядо го е било грижа само за две негови неща — подхвърли тя след малко сякаш мимоходом. — Кое беше другото?
Той я гледа известно време, все едно се опитваше да уравновеси вродената си подозрителност с нуждата от компания.
— Една стара рисунка — отговори най-накрая.
— Защо е била толкова ценна за него?
— Кой знае? Беше едно от онези неща, които се предават от поколение на поколение в семейството — като Библия или нещо подобно. Мама през целия си живот носеше една камея, макар да се оказа фалшива. Хората се привързват към вещите. — Той се поколеба. — Както и да е, отдавна я няма.
Кори го усети как се отдръпва и затваря. В същото време умът ѝ работеше, сглобяваше някои от нещата, които Гауер беше изрекъл току-що. Макар да се оказа фалшива…
Тя се огледа и погледът ѝ се спря върху бараката за инструменти. Имаше нещо защитно в начина, по който Гауер реагира на нейния въпрос за нея. Катинарът на вратата изглеждаше подозрително нов в сравнение с всичко наоколо.
— Тази барака за инструменти… дали е възможно да надникна вътре?
— Защо? — попита Гауер, а гласът му се извиси до крясък. — За втори път споменавате бараката.
— Има любопитен външен вид и просто си помислих…
— Просто си помислихте! Просто си помислихте, че може да дойдете тук и да ме дразните със смътни обещания за кръста, а след това да задавате още въпроси. Какво мислите, че има вътре? Лаборатория за метамфетамини, а?
— Не, аз…
— Всички тези глупави преструвки, че сте сродна душа, за Канзас, че уж се интересувате от часовници… Онова, което наистина се опитвате да направите, е да източите информация от мен. Вие, шибани ченгета, всички сте еднакви! — Вече беше на крака и крещеше с насълзени очи. — И си мислите, че насмалко щях да ви повярвам, а? Махайте се! Махайте се и не се връщайте!
Кори осъзна, че няма какво да каже. Той беше изпаднал в неочаквана, нелогична ярост, характерна за страдащите от биполярно разстройство. Беше виждала това и при други, и имаше само един начин да реагираш. Затова, докато Гауер крещеше, тя стана, слезе по стълбите на верандата и с енергични крачки се упъти към колата си.
34.
Нора седна на пети и започна да съзерцава завършените разкопки на стария бивак на Гауер в Хай Лоунсъм. Беше разкрила шест квадратни метра, които обхващаха центъра на лагера, лагерния огън на Гауер, отпадъците му, изгнилата палатка и тревожно количество бутилки „Рич & Реър“. Денят беше странен и неприятен: високи облаци бяха скрили слънцето и силни пристъпи на вятъра носеха търкалящи се бурени сред руините и покриваха всичко с тънък слой прах, включително косата и очите ѝ.