Нора бързо навлече джинсите и си облече ризата. След това надникна през отвора навън. Скип се беше свил край палатката, скрит в сянката ѝ, стиснал в ръце ловната пушка 12-и калибър. Огънят беше изгаснал и цареше пълен мрак.
— Къде са?
— Там — отговори Скип и посочи. — Ослушай се.
Тя напрегнато се заслуша, но единственото, което чуваше, беше едва доловимото шумолене на брезента на палатката под напора на вятъра. Вторачи се в мрака и в този момент зърна за кратко да проблясва светлина, все едно някой беше драснал клечка кибрит и духнал веднага.
— Мамка му, видя ли това? — прошепна Скип.
— Да.
Чакаха. Нищо. Сърцето на Нора блъскаше още по-силно в гърдите, така че ѝ беше трудно да се съсредоточи върху звуците навън в мрака. Секундите отминаваха.
Разнесе се слаб пукот от настъпен клон.
Нора затаи дъх, опитвайки се да успокои малко пулса си. Скип вдигна цевта на пушката и я насочи към планината, обгърната от непрогледен океан от мрак.
— Не могат да ни видят — прошепна той, — освен ако нямат очила за нощно виждане. Но се съмнявам в това.
— Какво ще правим?
Скип не отговори, просто продължаваше да държи пушката насочена. Нора чу или ѝ се стори, че чува приглушен шепот. Докосна Скип и той кимна в знак, че също е чул.
— Ще се промъкна ето там отсреща — каза той — и ще заобиколя, за да им изляза отстрани.
От мрака се разнесе друго пукане и шумолене.
— Докато те се промъкват към нас. — Свали пушката и я хвана, готов да тръгне. — Нямаме друг избор, освен да нападнем първи. Нищо не прави и не вдигай шум. Не забравяй, че и те са слепи като нас.
Нора му отговори, като стисна ръката му, след това я пусна.
Скип започна много предпазливо да се прокрадва в мрака. Нора чакаше, вторачена в посоката, откъдето бяха долетели звуците. Отново чу едва доловим шум от стъпки. Не можеше да са на повече от шест метра. Скип беше прав — това беше преднамерено и предпазливо промъкване.
Предупреждението на Скип беше мъдро, но Нора осъзна, че не може да чака тук безпомощна като мюре за патици. Тихо се обърна и бръкна в палатката, докато пръстите ѝ опипваха в мрака джоба ѝ, където държеше сгъваемия нож и фенерчето. Намери и двата предмета и бавно ги измъкна. Сложи фенерчето до десния крак и отвори острието на ножа — черен „Зиро Толеранс“ 0888. Острието се отвори с едва доловимо щракване. Ако някой я доближи, ще се погрижи да съжалява.
Чу се друг шепот: задъхан и близо. Боже, колко беше тъмно. Тя стисна титановата дръжка, приклекна и се напрегна, готова да мушка и сече. Балансът и тежестта на оръжието — модел от лимитирана серия, който някой ѝ изпрати анонимно, след като помогна на Кори Суонсън в прохода Донър преди няколко месеца — вдъхваха увереност.
Какво правеше Скип? Не можеше да чуе нищо от неговите движения, което вероятно беше добре, но въпреки това я караше да се чувства изоставена. Кръвта туптеше в ушите ѝ. Мракът беше толкова пълен, че неканеният гост — или гости — можеше да е на метър от нея, но тя нямаше да разбере. Прекара ножа в мрака пред себе си. Нищо.
Отлетяха още няколко секунди. Дали да не запали фенерчето и да го хвърли като един вид диверсия? Не, защото, щом го светне, ще разкрие своето местоположение и ще се превърне в мишена. Прехвърли в главата си различни други сценарии, но никой от тях нямаше много шансове да успее. Просто трябваше да се довери на Скип. Той беше човекът с пушката.
… Шепот в мрака толкова близо, че сякаш усети дъха на непознатия. Тя отново протегна напред ръката с ножа и я размаха насам-натам, но нищо не се случи.
Вече беше толкова напрегната, че ѝ струваше усилие да диша.
Тогава усети груби пръсти да бръсват лицето ѝ.
С писък мушна напред с ножа и го размаха насам-натам. Острието усети съпротива и се заби. Разнесе се вик от болка. Без да спира да размахва ножа, тя отстъпи назад, падна в палатката и в същия момент чу чудовищния пукот на гладкоцевната пушка дванайсети калибър. Дулният огън за миг освети сцената и извади на показ трима мъже. Двама пред нея, а третият зад тях, натоварен с пушки. Скип стоеше от едната му страна с насочено оръжие. Стреля отново, чу се същият оглушителен трясък, планинското ехо го подхвана и го смеси с викове и писъци, и шум от бягащи хора.
Нора грабна фенерчето и го включи точно навреме, за да види последните двама мъже да изчезват в близкия овраг. Скип дойде на бегом и я прегърна през рамо, за да я подкрепи.
— Добре ли си? — попита той.
Нора кимна.
— Да, нищо ми няма — отвърна и си пое дълбоко дъх. — Видя ли ги? Улучи ли някого?
— Бяха трима, но всичко стана толкова бързо, че не можах да ги огледам добре. Стрелях над главите им. Не исках да убивам никого, освен ако не се наложи. Все още имам три патрона, в случай че опитат да нападнат.