— Да, сър — чу се Кори да казва. Гласът ѝ прозвуча странно отдалечен.
Моруд се усмихна самодоволно, после поклати глава.
— Естествено, че разбираш. Аз също бих постъпил така. Погледни го откъм хубавата му страна: въвлечена си в много по-голямо разследване, отколкото би могла да мечтаеш, когато за първи път отиде в Хай Лоунсъм. Освен това ще продължаваш да ръководиш жизненоважни насоки на разследването — съдебномедицинската, облъчения труп, произхода на златния кръст. Насоки, както няколко пъти сама ми припомни, са свързани с твоята квалификация. Ще имаш достатъчно работа.
„Хубавата му страна“, помисли си Кори саркастично, обаче кимна и рече:
— Благодаря, сър.
— Още няма защо да ми благодариш. Пред нас лежи дълъг път.
— Но… — започна Кори. Въпреки шока от обявената от него смяна на отговорностите, тя все пак имаше какво да каже: вероятността Ривърс да работи за някого другиго; къде е мястото на „Уайт Сандс“ и генерал Магърк във всичко това; дали би разрешил временно да даде медицинския вързоп на Нора Кели. Щом Моруд вдигна очи нетърпеливо, тя се вслуша в алармените звънци в главата си, просто кимна, завъртя се и излезе от офиса.
Медицинският вързоп и другите неща просто трябваше да почакат.
38.
Кори Суонсън паркира на улицата малко по-надолу от бара „Спейс Харбър“ в Аламогордо. Слезе от колата и се огледа, за да усети мястото. Аламогордо се оказа много по-голям, отколкото беше очаквала, прострял се в подножието на планината Сакраменто. Излъчваше атмосферата на правителствен град — непривлекателен и функционален.
Беше дочула, че „Спейс Харбър“ минава за любимо заведение на базираните в ракетния полигон „Уайт Сандс“ и военновъздушната база „Холоман“ войници. Докато стоеше на улицата заедно с последната вечерна светлина, умираща сред празното небе, почти се изкуши да се качи отново на колата. Това е тъпа идея, каза си тя, примитивно поведение. От друга страна, Моруд не беше забранил да погледне на случилото се от гледната точка на ракетния полигон. Разбира се, докато не вдигаше шум. Нямаше нищо ново, върху което да стъпи — алманахът, който намери, беше внимателно проучен и се наложи изводът, че не е важен за разследването. Освен това нямаше нищо незаконно или неетично млада жена да влезе в бар, за да изпие няколко питиета. Независимо дали е агент на ФБР, или не. Ако някой случайно каже нещо и тя го чуе — толкова по-добре.
След като Моруд не беше готов за по-нататъшен разговор по темата, тя можеше спокойно сама да отиде на лов — лов насред пустинята.
Пое си дълбоко дъх, с привичен жест приглади полата си надолу, разклати глава, за да бухне косата си и тръгна към примигващата неонова емблема на бара — излитаща космическа совалка. Когато влезе, спря на вратата да се огледа и да обмисли как да действа. Беше осем вечерта и мястото изглеждаше пълно, особено за четвъртък вечер. Имаше много войници в униформа и тя с радост видя, че изненадващо голяма част от тях бяха жени. Заведението не беше особено уютно — злополучна смесица от хром и изкуствена кожа, обаче очевидно беше порядъчно, защото атмосферата беше оживена, но не разпусната.
Тя продължи напред и се упъти към бара. Един войник веднага се смъкна от стола си.
— Да ви предложа място?
Кори му се усмихна окуражително.
— Да, благодаря.
И седна на още топлото столче.
— Казвам се Били — представи се той и протегна ръка като дете, Кори я стисна развеселена. Наистина беше още дете — едва ли на повече от двайсет и една, с обичайната военна прическа. Тя си напомни, че не беше кой знае колко по-голяма.
— Кори.
— Приятно ми е, Кори. Мога ли да ви почерпя питие?
— Защо не? — Тя погледна към редицата помпи за наливна бира. — Ще взема един „Аламогордо пилзнер“.
Войникът поръча бирата, остави двайсетачка на бара и поръча още една за себе си. Очевидно вече беше изпил няколко.
— Тук наблизо ли живеете? — попита Били и застана малко по-близо от нужното.
— Албакърки.
— Албакърки? Доста сте далеч от вкъщи. Какво правите тук?
— Работа.
Той кимна, допи бирата си и поръча още една.
Кори едва беше отпила от своята и побърза да смени темата.