Ескаминзин остана дълго време безмълвна и с безизразно лице. Накрая каза:
— Моля, отворете кутията.
Нора откопча капака и извади вързопа. Ескаминзин пое внимателно с две ръце сбръчканата еленска кожа. Разгърна я и започна да вади предметите един по един, като ги подреждаше на бюрото. След като ги подреди, започна да ги взема един по един и да ги оглежда, връщаше ги обратно и вземаше следващия. Когато остави последния на бюрото, погледна към Нора.
— Нантан Таза.
— Моля?
— Медицинският вързоп е принадлежал на Нантан Таза.
— Откъде знаете?
— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Всеки медицински вързоп е неповторим и съдържа неща, които говорят за клана и семейството на индивида. Нантан Таза беше брат на моя дядо. Това може да ви прозвучи като странно съвпадение, но ние сме малко племе.
Нора направо не можеше да повярва, че е извадила такъв късмет.
— Какво друго можете да ми кажете за Нантан Таза?
Ескаминзин скръсти ръце.
— Това, което ми съобщихте току-що — че е станал свидетел на атомния взрив, обяснява много неща. Дълго време се чудехме защо е такъв, какъвто беше.
— В какъв смисъл?
— Всички казваха, че като момче Нантан бил мечтател, безгрижен и пълен с планове. Но в един момент нещо се случило… и той се превърна в странен, мрачен и мълчалив човек.
— И това съвпада с времето на атомния взрив?
— Да. Той така и не се ожени, нямаше семейство. Изкарваше скромната си прехрана от парче земя, където гледаше добитък. Беше добър ловец. Отличаваше се от останалите не само защото живееше в усамотение, но и защото имаше силата на ясновидец. Поне така се говореше. Понякога хора в голяма нужда отиваха при него, за да разберат бъдещето, да помолят за видение или духовно напътствие. Но той беше неприветлив човек. Смехът и хуморът са присъщи на апахската култура, но аз никога не съм го виждала дори да се усмихва. Никога. Изглеждаше така, сякаш е видял лицето на сатаната. А според онова, което ми казахте, май е истина.
— Какво се случи с него?
— Отиде си преди около десет години.
— Искате да кажете, че е починал?
— Не, тръгна си.
— И къде е отишъл?
— Не знаем.
— Просто си е тръгнал? На колко години беше?
— Осемдесет и пет. Нека ви обясня. В продължение на дълго време, както вече намекнах, на него гледаха с известно страхопочитание. Когато остаря обаче, по-младите започнаха да се отнасят с недоверие към приказките, че има свръхестествени сили. Виждаха в него само един кисел, отблъскващ стар човек. Някои дори му се подиграваха. Накрая хората престанаха да се допитват до него. Мисля си, че може би се е чувствал вече безполезен. Затова един ден събрал в чувал нещата си, взел пушката, муниции и коня, и поел към планината.
Нора помълча малко.
— Защо ще го прави?
— По времето, когато сме били номади, понякога възрастен човек решавал да замине в доброволно изгнание, вместо да се превърне в бреме. Това се случвало особено често, когато сме воювали с мексиканците и американците и трябвало да се движим бързо като вятъра. Постъпката му е анахронизъм, но не е нещо необичайно.
— Значи просто си е заминал. И после какво? Умрял ли е?
— Може би. Или просто е решил да живее отделно. Нашият резерват обзема повече от петстотин хиляди акра. Има условия за добър лов и вода в изобилие. Възможно е да е живял в някой отдалечен каньон, но никой така и не е разбрал.
— Сега би бил около деветдесет и пет — пресметна Нора. — Цяло десетилетие сам в пустошта… трудно е за вярване, че може още да е жив.
Ескаминзин се усмихна.
— Ние сме племето на Джеронимо, Кочис и Викторио. Умеем да оцеляваме.
— Ако е още жив… има ли начин да разберем къде може да е?
Ескаминзин отново мълча дълго време, преди да заговори.
— През последните му години тук едно малко момче ходеше в колибата му, за да му носи хранителни стоки, да цепи дърва и да му помага в работата с добитъка. Мисля, че в замяна Нантан му е разказвал истории. Когато Нантан си отиде, това момче единствено изглеждаше изненадано и разстроено.
— Бих ли могла да говоря с него?
— Той вече е млад мъж и можете да го намерите в Албакърки, където работи в банка. — Тя надраска нещо на лист хартия и го подаде на Нора. — Казва се Ник Еспехо.
Нора стана.
— Помогнахте ми много. Благодаря.
Събра вещите от медицинския вързоп и ги сложи обратно в кутията. Когато се обърна, за да си върви, Ескаминзин каза:
— Моля, отнасяйте се много почтително към медицинския вързоп.