— Охо Ескондидо — повтори Нора бавно, сякаш на себе си. — Скрито око.
— На тукашния испански „охо“ означава и извор.
Нора си пое дълбоко дъх.
— Можете ли да ме заведете там? Или поне на мястото, където смятате, че се намира?
След въпроса последва дълго мълчание. Достатъчно дълго, за да накара Нора да се почувства неловко.
— Съжалявам, може би прекрачих границите.
— Бих искал да ви помогна — каза Еспехо, — но не мога. Обещах.
— Въпреки онова, което научихте сега?
Младият мъж сведе поглед към ръцете си.
— Това нищо не променя.
Нора помълча малко. След това вдигна раницата си, дръпна ципа, извади кутията за доказателства и я сложи на бюрото.
Еспехо вдигна очи.
— Какво е това?
Нора отвори ключалката и извади медицинския вързоп. Докато го правеше, Еспехо подскочи рязко, все едно го беше хванал ток.
— Откъде го взехте?
— Това е медицинският вързоп на Нантан.
Явно Еспехо вече го бе предположил и настоя:
— Откъде го взехте?
— Оставил го е в бивака им в Хай Лоунсъм.
Еспехо издиша бавно и дълбоко.
— Онази вечер, когато ми разказваше за своето търсене на видение, каза нещо странно. Каза, че веднъж бил „осиротял духовно“. Така и не разбрах какво имаше предвид. Дори не бях сигурен, че съм разбрал думите му. — Погледна към медицинския вързоп. — Питам се защо не се е върнал да го вземе.
— Бил е прекалено уплашен от атомния взрив, на който станал свидетел.
— От онова, което ми разказахте обаче, излиза, че не е бил прекалено уплашен, за да остане със своя умиращ приятел. И не е бил прекалено уплашен, за да го погребе по достоен начин. — Младият мъж замълча. — Не е било страх. Не разбирам. Никой не би зарязал това.
Отново настъпи дълго мълчание. Еспехо го наруши:
— Едно от нещата, на които Нантан ме научи, е, че всичко има причина. Нищо не е случайно. За идването ви тук, за донасянето на медицинския вързоп — има причина. — Той се изправи. — Така да бъде. Ще ви заведа там. Или по-точно до мястото, докъдето няма да наруша обещанието си. Ако го намерим жив или мъртъв, ще трябва да изминете сама последния километър.
44.
Кори лежеше в леглото, вторачена в тавана. Макар да беше уморена, не успяваше да заспи. Защото беше същевременно неспокойна и разочарована.
Почти не успя да мигне, след като предната вечер Моруд я прати да си върви. Беше прекарала деня в апатия и не успя да свърши почти нищо. И ето я сега тук, отново вторачена в тавана. Не беше по-приспивно от миналата нощ. Протегна се за телефона и изключи фоновата музика, която се беше надявала, че ще я приспи: „Дийп Фрийз“ от Слийп Рисърч Фасилити. След като ще лежи будна, би могла и да размишлява.
Безпокойството ѝ не беше обвито в тайна — причината за него беше последното ѝ ходене при Джеси Гауер. Дали се чувстваше виновна, че се беше отнесла с него безцеремонно по телефона? Малко, но той със сигурност беше предизвикал това отношение. Или причината беше в мрачния, безсмислен край, който беше заварила? Не мислеше, че е така: не се чувстваше наранена, не изпитваше страх. В Куонтико беше виждала множество ужасни неща. Пък и нищо не можеше да се сравни с плашещата фигура, която се беше появила пред вратата на караваната ѝ при Медсин Крийк: онова огромно кръгло, бяло като луна лице, опръскано с кръв, и една здрава ръка, протягаща се към нея…
Затвори кутията с този спомен и започна отначало.
Джеси е бил измъчван и убит по някаква причина. Всички бяха съгласни, че някой е искал нещо от него: обаче дали пари, наркотици… какво?
Отново прехвърли в ума разговора от вчера следобед. Той на практика я молеше да дойде в ранчото и като морков провеси пред нея другото ценно притежание на своя прадядо — онова, което Джеси първоначално беше определил като „стара рисунка“. „Тачеше го като свят предмет“, бе казал Джеси.
Дали пък не е била някаква нескопосана шега, начин да я подмами да тръгне на дългото пътуване до неговия дом, така че да може отново да я наругае? Не, не мислеше така. Джеси не беше такъв човек, не си създаваше безпокойства с подобни игрички. Ако това се беше случило наистина, той е бил наясно, че никога повече няма да я види… освен ако тя не дойдеше с белезници и съдебна заповед в ръка.
Възможно ли е някой отвън да е чул разговора с нея? Не, щеше да е прекалено голямо съвпадение. Между другото, Джеси сам беше казал, че предметът е по-скъпоценен, отколкото е стойността му. Възможно ли е телефонът му да е бил подслушван, или хакнат? Разбира се, че беше възможно, но твърде малко вероятно.