— Джули – каза нежно тя и изчака, докато момичето неохотно повдигна очи, – мисля, че си най-достойното дете, което някога съм познавала. – Погали я по бузата и рече: – Не знам как си успяла да се запазиш толкова мила и очарователна. Повярвай ми, ти заслужаваш всичко, с каквото бих могла да ти помогна, и цялата обич, с която ще си обградена в семейство Матисън.
Джули сви рамене в опита си да се предпази от ново, неизбежно разочарование, но когато се изправи, надеждата все още грееше, макар и слабо, върху лицето й.
— Не разчитайте много на това, доктор Уилмър. Младата жена меко се усмихна.
— Аз разчитам на теб, Джули. Ти си изключително интелигентно и чувствително момиче, знам, че няма да пропуснеш шанса си.
— Сигурно сте добра в работата си – каза детето с въздишка, в която се долавяше и надежда, и страх от бъдещето.
— Аз съм изключително добра в работата си – съгласи се с усмивка доктор Уилмър. – А ти трябва да си много интелигентна и чувствителна, щом си го разбрала. Ще ми пишеш ли от време на време, за да знам как се справяш?
— Разбира се – отвърна момичето и отново повдигна рамене.
— Семейство Матисън не се интересуват от миналото ти. Те вярват, че отсега нататък ще си честна с тях. Не искаш ли и ти да забравиш миналото и да им дадеш възможност да ти помогнат? Знам, че можеш да бъдеш прекрасно дете.
Смутена, Джули се засмя и завъртя очи,
— Добре. Така да е.
Тереза продължи сериозно, като се опитваше да убеди детето колко е важно новото му бъдеще.
— Помисли добре за това, Джули. Мери Матисън винаги е искала да има дъщеря, но ти си единственото момиче, което някога е канила да живее със семейството й. Разбираш ли?
Джули отвори уста да каже, че разбира, но някаква буца беше заседнала на гърлото й. Затова само кимна.
Доктор Уилмър погледна големите сини очи и почувства, че и нейното гърло се стяга. После протегна ръка и прокара пръсти през кестенявите къдрици на момичето.
Детето най-после възвърна гласа си и уплашено попита:
— Тази дама, госпожа Матисън, така де… нали не мислите, че ще се опита да ми връзва панделки в косите, или нещо глупаво от тоя сорт?
— Няма, освен ако ти не искаш.
Когато Джули си тръгна, Тереза забеляза, че детето е оставило вратата леко открехната. Знаеше, че в момента секретарката обядва, затова стана и тръгна да я затвори. Тъкмо посегна към дръжката, когато видя, че момичето минава покрай масичката, а след това и покрай бюрото на секретарката.
След него на масичката останаха откраднатите бонбони, а върху подреденото бюро на секретарката стояха един червен молив и химикал.
Тереза прошепна развълнувано към отдалечаващото се дете:
— Не искаше да опетниш чисто новото си лице, нали скъпа? Милото ми момиче!
Трета глава
Училищният автобус спря пред уютната къща във викториански стил, която Джули си позволяваше да нарича свой дом през трите месеца, прекарани при семейство Матисън.
— Пристигнахме, Джули – каза любезният шофьор, но докато тя слизаше от автобуса, новите й другарчета не извикаха „Довиждане” както обикновено. Студеното им мълчание увеличи ужаса, който караше стомахът й да се бунтува, когато бавно се качи на покрития със сняг тротоар. Парите за обяд на класа бяха откраднати от бюрото на учителката. Всички деца в стаята бяха разпитани за кражбата, но Джули беше останала, за да довърши проекта си по география. Към нея бяха отправени подозренията не само защото имаше чудесната възможност да открадне парите, но и защото беше дете от големия порочен град. В очите на всички тя беше крадлата. Следобед, докато чакаше пред кабинета на директора, чу господин Дънкан да казва на секретарката си, че възнамерява да посети семейство Матисън. Очевидно го беше сторил, тъй като колата на пастора беше на пътеката, а той рядко се прибираше толкова рано.
Когато стигна до бялата дъсчена ограда, Джули спря и загледа към къщата. Краката й трепереха при мисълта, че ще бъде прогонена от това място. Семейство Матисън й беше осигурило стая с легло, покрито с балдахин и покривка на цветя, но това нямаше да й липсва толкова, колкото прегръдките. И смехът. И прекрасните им гласове. О,. всички те говореха с толкова меки и приятни гласове. Само при мисълта, че няма да чуе Джеймс Матисън да казва: „Лека нощ, Джули. Не забравяй молитвата си, скъпа”, й се искаше да зарови лице в снега и да заплаче. И как ще продължи да живее, без да чуе как Тед и Карл, които вече беше приела за свои по-големи братя, я викат да играе или да отиде на кино с тях. Никога вече няма да ходи на църква с новото си семейство, да седи до тях на първата пейка и да слуша спокойната проповед на пастора Матисън за Бог, докато цялото паство поглъща всяка негова дума в почтително мълчание. Отначало църквата не й се нравеше. Но по-късно започна да се вслушва в думите на пастора. След две седмици почти повярва, че съществува Бог, който се грижи за всички, дори и за лошите деца като Джули Смит. Докато стоеше на снега, промърмори молитва към Бога на пастора Матисън, но знаеше, че това няма да й помогне.