— Зак, един човек иска да се срещне с теб.
Младият мъж стана, отправи се към всекидневната и застина на вратата – в средата на стаята стоеше възрастна жена с бастун в ръка. Гласът й беше какъвто го помнеше – твърд, студен, надменен. С величествено поклащане на главата си тя каза:
— От дълго време не сме се виждали, Закари.
— Но не достатъчно дълго – отсече той. Изгледа студено Джули. – Какво значи всичко това?
— Просто изслушай това, което баба ти иска да ти каже – отвърна тя.
Той понечи да излезе, но Джули го спря.
— Моля те, скъпи. Направи го заради мен. Нека това бъде сватбеният ми подарък. Ще отида в кухнята да приготвя чай.
Зак изгледа презрително старата жена.
— Казвай това, за което си дошла, после изчезвай от живота ми и стой по-далеч от него!
Вместо да го нападне, тя кимна и изрече неуверено:
— Дойдох да ти кажа… колко много съжалявам за онова, което ти причиних.
— Чудесно! – иронично отвърна той. – Вече можеш да си вървиш.
— Дойдох и да те помоля за прошка.
— Не ставай глупава!
— И да ти кажа, че аз… аз… – Старицата се огледа безпомощно за Джули, но тя вече беше в кухнята. – Моля те, Закари!
Зак погледна аристократичната ръка, протегната към него – сега изглеждаше по-стара и твърде кокалеста, с едно-единствено украшение на нея – златната венчална халка. Когато той отказа да я поеме, тя отдръпна ръката си и гордо вдигна глава.
— Няма да моля за прошка. Но дойдох да ти обясня някои неща и смятам да го направя. – Замълча за момент. – Малко преди да умре Джъстин, се бях качила горе, за да поставя свежи цветя във вазата на площадката между стълбите. Чух ви да се карате в неговата стая за това кой да заведе Ейми Прайс на танци в местния клуб. Няколко минути по-късно прозвуча изстрел и Джъстин беше мъртъв. Знаех, че лъжеш пред полицията за случайно гръмналия пистолет, виждах го в очите ти. Обаче аз… аз мислех, че лъжеш, че си го убил случайно.
Двамата братя всъщност се бяха скарали, защото Джъстин настояваше да оттегли поканата си към Ейми Прайс в полза на Зак, който пък от своя страна не искаше да приеме.
— Моля те – дрезгаво простена тя, – кажи нещо!
Застанала до него, Джули внимателно се намеси, когато той не отговори:
— Госпожо Станхоуп, защо скрихте от полицията за разправата между Зак и Джъстин?
— Аз… аз не можех да понасям Закари, но едновременно не можах да понеса и мисълта, че ще го изпратят в затвора. Затова… затова те прогоних. Далеч от дома ти, от брат ти и сестра ти. Знаех, че ще оцелееш. Разбираш ли, Закари… знаех, че си най-силният от внуците ми. И най-умният. И най-гордият. Дядо ти е накарал теб и Фостър да обещаете, че завинаги ще запазите тайната за самоубийството на Джъстин и за причините, които са го накарали да посегне на живота си. Фостър пристъпи обещанието си в деня, в който ти излезе от затвора. Сега аз ще трябва да понеса тежестта на несправедливостта, с която се отнесох към теб. Аз те разделих от брат и сестра, аз те изхвърлих от дома ти, аз накарах Джули да повярва, че си способен на убийство. – Тя го изчака да каже нещо, но когато той не го направи, се обърна към Джули: – Казах ви, че няма да прости. Твърде много прилича на мен, за да се задоволи просто с едно извинение за непоправимото.
Обърна се и тръгна към вратата, после спря и погледна към Зак.
— Колко ли жалка ти изглеждам сега! И колко заслепена! Пропилях целия си живот, за да изтръгна от сърцето си любовта към дядото ти и после към теб. И сега Джули ми казва, че сте ме обичали повече, отколкото съм си представяла. Ще прекарам остатъка от живота си в съжаление за всичките пропилени години заради проклетата си гордост. Заслужено наказание за мен. Не си ли съгласен, Закари?
— Не – извика Джули, усетила каква борба той води със себе си. – Изобщо не заслужавате такова наказание и той не мисли така.
Протегна ръка и погали здраво стиснатата му челюст. Студенината в погледа му не успя да я разколебае.
— Зак – каза нежно, – не позволявай това да се случи! Можеш да сложиш край на всичко още сега. Знам, че обичаш баба си, сигурна съм! Тя ви е чула да се карате с Джъстин точно преди той да умре. Знаеше ли го?
— Не.
— Стореното от мен беше още по-ужасно, но ти ми прости.
Госпожа Станхоуп извади от чантата си малка кадифена кутийка.
— Донесох това за теб – каза, като му подаде кутийката. Тъй като Зак не я взе, тя я връчи на Джули и се обърна към него: – Това е часовникът на дядо ти.
Изправи раменете си, кимна на Джули и леко се усмихна:
— Благодаря за това, което се опитахте да направите днес. Вие сте забележителна, добра, храбра млада жена – достойна съпруга за внука ми.