— Утре ли? Човече, ти да не падаш от Луната? Утре няма да има никакви посещения на островите, защото всички тези корита са запазени за някакво бляскаво тържество.
Майстора се престори на изненадан, промърмори нещо като благодарност и побърза да се отдалечи. Вече бе прочел страницата в „Таймс“, посветена на предстоящото тържество — най-много му допадна подробното описание на програмата на пътуването. Беше публикуван и списъкът на по-видните личности. Там се споменаваше и за ферибота, но той предпочете за всеки случай да провери още веднъж.
После се върна в салона, за да намери мъжката тоалетна. В тясното помещение, над умивалниците и писоарите, се виждаше сноп от тръби, всичките боядисани в яркожълто. Провери внимателно тръбопроводите, обръщайки внимание най-вече на болтовите връзки. После влезе в крайната кабина и там, приклекнал, се вторачи в тръбите зад решетката до тоалетната чиния. Особено го заинтересуваха размерите на главите на болтовете, придържащи тази решетка.
В този момент някой отвън почука. Майстора отключи, размина се с нетърпеливия, задъхан дебеланко и пое към салона с павилионите. Престори се, че оглежда щанда с тениските, преди да издебне благоприятния момент — озърна се предпазливо и веднага се шмугна зад вратата, на която имаше надпис „Служебен вход“. Слабо осветеното стръмно стълбище водеше надолу към машинното отделение.
Никакви проблеми с ключалката на вратата. За щастие не се натъкна на нито един от членовете на екипажа. Най-важното бе да запомни, че там долу тръбите бяха боядисани в червено.
После се върна обратно по стъпалата. Издиша дълбоко, за да прочисти дробовете си от наситените с мазут изпарения. В далечината се виждаха неясните очертания на Манхатън. Отляво приближаваха остров Елис със столетните си тухлени сгради, запазили унилия си вид, с който са посрещали милионите емигранти, прекосили океана на път за Новия свят. Не след дълго се показа и пристанът.
След като „Мис Ню Йорк“ акостира, Майстора се отдръпна, за да изчака тълпата да напусне кораба. Слезе на кея сред последните пътници и пое към вълнолома, където се поклащаше катерът на Службата за охрана на националните паркове. До него беше привързано корабчето на противопожарната служба. След като заобиколи административната сграда, Майстора пресече уличката, за да разгледа павилионите за сувенири. Доста време му отне огледът на сергиите и витрините, пълни със статуетки, дрехи, брошури и дребни сувенири, преди да попадне на това, което идеално би му послужило при акцията. Попита продавача докога ще бъде отворен магазинът, после влезе в съседното кафене.
Чаят имаше вкус на помия. Майстора отпи две глътки и изля остатъка. Излезе на тротоара и по междинната алея, застлана с тухли, се приближи към високия пилон, поставен в средата на кръглия вътрешен двор. Спря се и вдигна лице. Лъхна го освежителният бриз откъм брега и тогава я видя — Новия Колос.
Припомни си думите на Ема Лазаръс:
„… тук, на брега на океана, вратите на залеза ще озаряват могъщата жена с факла в ръка… и нейното име ще бъде Майката на всички изгнаници… Тя ще ви посрещне с думите: Нека аз да поема бремето на вашите тегла, на вашата бедност… Изпратете при мен всички бездомни и изгубени души…“12
Майстора, сам изгнаник, прокълнат като Одисей, се взираше в огромния скален къс, обвеян от ветровете, трона на Дамата — Статуята на Свободата.
21.
Хари Джейкъб седеше в кухнята в дома си в Стейтън Айлънд, хванал през масата ръката на съпругата си. Кети още беше със същия пеньоар, с който бе изпратила Калабрезе и момчетата от екипа, след като бяха обявили Хари за „мидения убиец“. Джейкъб още помнеше смеховете им, докато го наблюдаваха как се ядосва с проклетите миди — при спомена за онзи добросърдечен мъжки смях сега сърцето му се свиваше.
Джейкъб погали пръстите на Кети. Нямаше нужда тя да му обяснява, че не е могла да мигне след обаждането му. Когато се прибра най-после при нея, Хари я завари да го чака във всекидневната, пред телевизора. Още от вратата той се отправи към банята, за да изтърка цялата смрад и пепел от кожата си, преди да се докосне до нея.
— Ще ми кажеш ли най-после как стана всичко? — промълви Кети.
Но той не го направи. Тревожеше се за още нероденото им дете, припомни си за суеверията: женската утроба е чувствителна при споменаването на дявола, смъртта, насилието…
Кети стисна ръката му.
— Моля те, разказвай от началото…
12
Откъс от поемата „Новият Колос“ на американската поетеса Ема Лазаръс (1849–1887), чийто текст е гравиран върху плоча, закрепена към фундамента на Статуята на свободата. — Б.пр.