Зепо, изглежда, се забавляваше.
— Благодаря, с удоволствие.
Последвах примера му.
— И аз ще се радвам. Мириам е великолепна готвачка. — Всъщност съвсем не беше така, но си струваше да рискувам храносмилането си, за да събера Анна и Зепо отново.
Мириам се изсмя.
— Мисля, че Доналд просто се опитва да бъде любезен, но ще се постарая да не ви отровя. А вие с Марти ще можете ли да дойдете? Или вече сте планирали нещо?
Молех се Анна да приеме.
— Не, не сме — рече тя. — Много благодаря. Погледнах към Зепо. Очите му срещнаха моите за миг, после се извърна.
Изглежда, съдбата беше на наша страна.
5
Вечерята беше пълна катастрофа. Гостите на Мириам като че ли бяха подбрани със същия дързък експериментализъм, с който беше обзавела и къщата си. Тя представляваше красива стара викторианска сграда, съсипана от комбинацията на характерните за периода елементи с по-строг модернистичен стил. Столовете „Баухауз“4 се отъркваха в декоративно оформените врати, а под оригиналните орнаменти по стените и тавана висяха крещящи съвременни картини.
Гостите бяха също така зле подбрани и още щом видях, че преобладават късо подстриганите коси, старомодните дрехи и очилата с метални рамки, ми стана ясно, че ни очаква скучна вечеря. По-лошото обаче беше, че на Анна, Марти, Зепо и мен не ни беше разрешено да седнем един до друг. Мириам в дизайнерския си порив да подрежда настани всички далеч от приятелите и партньорите им, очевидно за да ни подтикне към разговор. Резултатът беше, че такъв изобщо не се получи.
Вечерта креташе в насилено бъбрене за плачевното състояние на страната ни, за пътищата и времето. Едва когато разговорът се насочи към един телевизионен документален филм за ужасите на промишленото земеделие, се почувства леко оживление. Някаква жена, вероятно подведена от коженото яке и панталон на Зепо, се опита да го въвлече в разговор, като го попита как може да яде, след като е гледал нещо такова.
— Гледахте го, нали?
Той отпи от виното си и се усмихна.
— Да. Почувствах се толкова гладен, че трябваше да отида в „Макдоналдс“. — В нервния смях прозвуча неувереност дали отговорът му да бъде възприет като остроумен или като израз на безчувственост. Разговорът се насочи към по-безопасна тема.
Накрая, след като изтърпяхме кафето и платото със сирене, изглежда, вече беше достатъчно прилично късно, за да си тръгнем, което донесе облекчение на всички. Зепо се приближи до мен, когато Мириам отиде да донесе палтата и започна да ни ги раздава.
— Ама че шибана загуба на време — измърмори той. Само аз можех да го чуя.
Трябваше да се съглася. Но не исках да оставя възможността да ми се изплъзне.
— Все още е доста рано. Можем да отидем някъде другаде.
Зепо поклати глава.
— Забрави. И без това загубих достатъчно много от прекрасната съботна вечер. Имам по-хубави неща за правене.
Вечерта и разочарованието бяха изопнали нервите ми. Не бях в настроение да търпя поведението му на примадона.
— Не, нямаш — отсякох, като се стараех да говоря тихо. — А дори и да имаш, могат да почакат. — За миг по лицето му се изписа изненада, после се ухили.
— Ооо, хапем, така ли? — Не отговорих. Втренчихме се един в друг, но когато моментът се проточи, си спомних къде бяхме и усетих как волята ми се огъва. Точно когато се готвех да отместя поглед, той сви рамене. — Добре, мамка му. Явно ще трябва да пропилея цялата вечер. — Каза го с лекота, но въпреки това усетих удовлетворение, че го бях победил.
По мое предложение решихме четиримата да хванем едно такси. Зепо и аз седнахме на подвижната седалка срещу Анна и Марти, които се настаниха отзад. Чаках Зепо да каже нещо, но очевидно капитулацията му не бе стигнала дотам, за да поеме инициативата. Погледнах часовника си.
— Е, не знам за вас, но мисля, че заслужаваме по едно питие, след като изтърпяхме това. Не е много късно. Някой иска ли едно преди лягане?
Като изчака достатъчно дълго, за да започна да се тревожа, Зепо схвана намека ми.
— Стига да сте съгласни, аз съм член на един частен клуб недалеч оттук. Можем да отидем там, ако искате.
Не исках. Много добре си представях на какъв клуб щеше да е член Зепо. Но беше твърде много да очаквам едновременно да си свърши работата и да е в състояние да предложи някое цивилизовано място. Симулирах ентусиазъм.
— Идеята ми се струва добра. — Погледнах към Анна и Марти. — Ще идем ли?