— В такъв случай отделът за борба с порока ще получи някои интересни снимки с твоето име и адрес. — Усмихнах се. — И то при всяко положение. — Направи крачка към мене. — Дори и да ме сполети нещастие — добавих.
Зепо спря, затвори очи и притисна длани към слепоочията си.
— Господи, как се забърках в тая история?
— Отдай го на факта, че си бил достатъчно неблагоразумен да позираш за неприлични снимки с малолетни. — Тръгнах към него. — Приеми го като избор между това да ти се плати добре, за да премахнеш една пречка или затвор и край на кариерата ти.
Изсмя се горчиво.
— Да бе, правилно! Предполагам, че за убийство не съдят? Какво получаваш за него, потупване по рамото и торба бонбони?
— Зепо, уверявам те, че затворът и мен не ме привлича. Ако успеем да измислим безопасен начин, тогава ще го направим. Просто искам да разгледаме възможностите.
Той стоеше неуверено. Изведнъж поклати глава.
— Не. — Тръгна към вратата.
— Наистина мисля, че се налага. — Той се поколеба с ръка на дръжката на вратата. — А може би ще пожелаеш да обърнеш внимание и на още нещо.
Той ме погледна предпазливо.
— Какво?
— Долу е. В кабинета. — Минах покрай него към коридора и го оставих да ме последва.
— Какво е то?
— Една картина, която може да те заинтересува.
— Заври си я… — рече той. Но думите прозвучаха автоматично и апатично. Тръгна след мен.
— Мисля си, че може би ще искаш да видиш тази. — Отворих вратата на кабинета. Той спря.
— Какво си намислил?
— Не бъди толкова циничен, Зепо. Просто искам да ти покажа нещо, което смятам, че ще те заинтересува. — Зачаках. Любопитството победи. Влезе вътре. Затворих вратата зад нас.
— Ето там. — Посочих малко платно на стената. — Какво мислиш за нея?
Той вдигна предпазливо рамене.
— Бива я. Защо?
— Това е скица от Жан Кокто6. Чувал ли си за него?
— Да.
Не можех да разбера по изражението му дали наистина беше чувал или не. Все пак продължих.
— В такъв случай сигурно знаеш каква рядкост е това. Кокто е известен с филмите си, но през двадесетте години също така създава и няколко доста ценени скици. Това е една от тях. Получих я като подарък преди много години, което е единствената причина да я задържа. Никога не съм я харесвал особено. Навремето имаше някаква стойност като нещо любопитно. Знаеш ли колко струва сега?
— Не.
Казах му. Изглеждаше впечатлен.
— Поздравления. Надявам се, че си я застраховал. Какво общо има това с мен обаче?
— Мислех си, че тъй като работиш в област, близка до киноиндустрията, може да ти хареса? — Погледна ме изненадан. — Убий Марти и е твоя.
За първи път имах удоволствието да видя Зепо напълно изкаран от равновесие.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно.
— Ще ми я дадеш, за да го убия?
— Това казах.
Погледна картината, после отново мен.
— Истинска ли е?
— Разбира се, че е истинска! Не мислиш, че ще закача копие в собствения си дом, нали? Или пък където и да било другаде.
Той отново погледна скицата. Оставих идеята да узрява.
— Наистина ли струва толкова? — попита накрая.
— О, да. Естествено може да е малко повече или малко по-малко. Но приблизително толкова ще получиш за нея на аукцион, ако решиш да я продадеш. Можеш и сам да поразпиташ, ако не ми вярваш. Стига да ти харесва.
Той отново я разгледа. Съмнявах се, че се дължеше на естетически интерес. Любопитно ми беше кое го съблазнява повече — цената на скицата или името на художника. Освен че беше алчен, Зепо беше и позьор. Знаех, че мисълта да притежава такава творба ще му хареса.
Започна бавно да клати глава.
— Не. Добър опит, Доналд, но не. Няма да стане. — Нещо в начина, по който го каза, ме накара да замълча.
— Не, това е… това е… — Поклати глава по-енергично. — Прекалено е рисковано. — Не възразих нищо. — Да спиш с някого е едно, но това… — Погледна ме, като чакаше отговора ми.
— Изборът е твой.
Той отново започна да клати глава. Но очите му сякаш бяха приковани към картината.
— Не… Искам да кажа, как можем да сме сигурни, че няма да ни пипнат?
Беше в ръцете ми. Като се опитвах да не се усмихвам прекалено самодоволно, го хванах за ръката и го поведох обратно към дневната.
— Защо не пийнем още по едно, докато го обсъждаме? — предложих.
10
Обадих се на Марти малко преди шест часа на следващата вечер. Както и очаквах, никой не отговори. Но вместо да затворя, оставих телефона да звъни. Исках да звъни, когато той се прибереше у дома. А щом аз бях заел линията, никой друг не можеше да се включи.