Мисис Палмър обаче нямаше намерение да се остави да бъде разубедена.
— Все пак най-добре ще е да вървим. Колкото по-скоро потеглим, толкова по-скоро ще пристигнем.
След като произнесе тежката си дума, тя се зае с подготовката за отпътуването им: нареди на Анна да донесе куфара си от спалнята и на Деби — да отнесе чашите в кухнята.
— Изплакни ги набързо, мила, моля те — каза. На мен ми беше позволено да остана, докато тя бръкна надълбоко в чантата си и после поднови червилото и пудрата си.
Излязохме от апартамента. Отнесох куфара на Анна долу и го сложих в багажника на волвото на майка й. Деби я прегърна и я целуна; аз стоях неуверено встрани. Анна дойде и ме прегърна. Като че ли отново беше готова да заплаче.
— Благодаря ти, Доналд. Не знам какво бих правила без тебе.
Потупах я по гърба. Тя се отдели от мен и се качи в колата. Помахах им, докато потегляха, и след малко те изчезнаха.
Деби изпъшка сърдито.
— Господи, жал ми е за бедната Анна, че има такава майка. С други думи: „Кой умори последната ми прислужница?“
Не отвърнах нищо. Бях прекалено разстроен, за да говоря.
20
Анна отсъства много по-дълго от две-три седмици, както се бях надявал. Минаха почти два месеца, преди да я видя отново. През третата седмица, когато започнах да се надявам, че скоро ще се върне, майка й ми се обади да ми каже, че ще я заведат в Тунис за един месец. Както можеше и да се очаква, не попита дали имам нещо против Анна да си вземе отпуска; сервира ми го като fait accompli9. Утеших се, като подклаждах усещането си за несправедливост. Веднага обаче забравих всичко, когато самата Анна ми се обади след няколко дни. Беше ми приятно да чуя гласа й отново и я уверих, че ни най-малко не възразявам да замине. Ободрен от това, че разговарях с нея, в този момент наистина го мислех. Анна от своя страна като че ли не се вълнуваше от тази перспектива. Говореше така, сякаш нищо нямаше особено значение за нея.
Без Анна, която да съзерцавам и която да заема мислите ми, изпаднах в механична, апатична рутина. Животът щеше да започне отново, когато тя се върнеше. Дотогава просто убивах времето. Наех временна асистентка от една агенция, но присъствието на друго момиче в галерията само правеше отсъствието на Анна още по-забележимо. Справях се, като се изолирах от действителността възможно най-много, съществувайки единствено привидно: в състояние на почти постоянна отнесеност. Действаше толкова добре, че когато момичето най-накрая си тръгна, не можех да си спомня нито името му, нито как изглеждаше.
През този период се обаждах на Зепо само от време на време. Той си беше възвърнал язвителността, като прикриваше зад саркастични забележки облекчението, което изпитваше, че се е измъкнал от полицейското разследване. Но дори той не успяваше да ме засегне. Хапливите му коментари минаваха почти незабелязано, което, както по-късно осъзнах, може би беше най-добрият начин на реагиране. При последния ни разговор му казах, че ще го уведомя, когато Анна се върне, и затворих. Мисля, че тъкмо се готвеше да отвърне нещо, когато оставих слушалката.
Апатията ми беше непробиваема. Или поне така ми се струваше. Сутринта, когато получих първата картичка от Анна — любезна, но напълно официална, — с мен се свърза и един друг човек. Някой, който ми беше много по-малко приятен.
Това стана точно когато се опитвах да обясня основните неща в каталожната ни система на временната асистентка. Упоритата неспособност на момичето да ги схване започваше да ми играе по нервите. Липсваше ми енергия да се ядосам, но изпитвах умора, раздразнение и безсилие пред глупостта й. Когато телефонът иззвъня, приех това като още едно безсмислено разсейване.
— Виж, просто не прави нищо, докато не се върна — наредих на момичето и отидох да се обадя. — Добър ден, „Дъ Гелъри“.
— Мистър Ремзи? Маргарет Торнби се обажда.
Този път не ми беше трудно да позная чий е гласът, както и името. Обзе ме отегчено примирение.
— Как сте? — попита тя. — Надявам се, добре? — Уверих я, че е така. — Обаждам се само да ви кажа, че в края на тази седмица пак ще слизам към центъра, и си помислих, че ако не сте много зает, бихме могли да се срещнем някъде.
Проявих любезен интерес и се поинтересувах кой ден ще бъде това.
— В четвъртък — отвърна тя. — Удобно ли ви е тогава?
— Този четвъртък? Деветнадесети?
Тя се засмя.
— Е, за този четвъртък става дума, но не ме питайте за датата, защото нямам никаква представа. Ужасна съм в тези неща. Имам все пак някъде тук тефтер-календар, ако искате да проверя.