— Но чуйте, та аз изобщо не спрях да говоря — продължи тя. — Трябва да съм ви отегчила до смърт. Кажете ми, ако е така.
— Не, всичко е наред.
— Е, както и да е, ами вие? Толкова се раздърдорих, че не ви дадох възможност да споменете каквото и да било за себе си. Все още сте пълна загадка. Знам каква кола карате, но това като че ли е всичко. Женен ли сте?
Неочакваността на въпроса накара лицето ми да пламне. Главата й беше наклонена любопитно.
— Не. Боя се, че не. — Усетих, че са ме притиснали в ъгъла.
Тя кимна леко.
— Да, така си и мислех. Нямате халка — обясни, като кимна към пръста ми. — И не ми изглеждате от тоя тип.
Тя се усмихна и ме погледна право в очите. Нямах представа как изглежда типът женени мъже и не ме интересуваше. Заех се с питието.
— Доста хубаво вино — рекох.
— Да, не е лошо, нали? Макар че, трябва да призная, не разбирам нищо от вина. Ще пия и най-долнопробното, стига да не прилича на оцет. Нямам много изискан вкус. Знам какво ми харесва, но това е всичко.
Последното й изречение ми се стори изпълнено с всякакви неприятни намеци. Осъзнах, че седя напрегнато, и направих усилие да се отпусна. Сигурно известна част от неудобството ми достигна до нея, защото разговорът стихна за първи път тази вечер. Чиниите ни бяха празни; нямаше с какво да се занимаваме. Мълчанието се задълбочи. Потърсих какво да кажа, но не измислих нищо. Тъкмо се готвех да направя още една забележка за виното, когато тя проговори:
— Е, как се насочихте към бизнеса с картини?
Доволен, че мълчанието беше преодоляно, й разказах в сбита форма за младежките си години. Тя ме слушаше внимателно и аз забравих за всичко, съсредоточавайки се върху разказа си. Поне беше безопасна тема.
— Нямах представа, че някога сте били начинаещ художник — рече тя. — Предполагам, че продължавате да рисувате за собствено удоволствие, нали?
— Не, боя се, че не.
— Дори и от време на време? Не ви ли липсва?
Всъщност никога не се бях замислял за това.
— Не наистина.
Изглеждаше учудена.
— Съзнателно решение ли беше? Искам да кажа, когато загубихте илюзиите си да станете художник, си помислихте: „Е, това е“, и прибрахте четките?
— Не точно. — Върнах се в спомените. — Просто загубих интерес. Владеех техниката, но това беше всичко. Като че ли винаги нещо липсваше, не съм сигурен какво. Някой веднъж направи коментара, че рисувам със „студена ръка“. — Замълчах за миг, смутен и ядосан, че се бях оставил да ме накара да се разприказвам. — Накрая просто престанах.
— О! Колко тъжно. — Сложи край на темата с усмивка. — Е, предполагам, че сега и без това нямате много време. И все пак, ако пазите някои от старите си картини, с удоволствие бих ги разгледала. Може да са по-добри, отколкото си спомняте. Човек никога не знае, може да почувствате вдъхновение отново да започнете да рисувате.
Обзе ме паника при намека за сближаване.
— Не пазя нищо. Изхвърлих всичко още преди години. — Беше истина.
— Изхвърлили сте всичко? О, срамота. Обзалагам се обаче, че сега съжалявате, нали?
Никога не бях мислил за това. Но в момента се радвах, че нямаше какво да й покажа. Свих рамене неопределено и усетих, че напрежението ми се връща по-силно от всякога. Келнерът се появи и взе чиниите ни.
— Е, не знам за вас, но аз ще си поръчам десерт — реши тя. Духът ми падна. Отвори менюто с десертите. — Мисля, че ще опитам „Павлова“10. Знам, че е претъпкана с калории, но не ме интересува. Ами вие?
Нямах апетит, но ми изглеждаше по-лесно да си поръчам нещо. Щеше да ми осигури занимание.
— Да, „Павлова“ звучи добре.
— Трябва да видите някои от работите на дъщеря ми — подхвана отново тя, когато келнерът донесе десерта. — Не нещата, които сега рисува, макар че преподавателите й са доста впечатлени от тях, а някои от ранните й творби. Разбира се, не мога да претендирам, че съм експерт, но ми се струва, че са дяволски добри. — Засмя се извинително и изведнъж ръката й отново се протегна да ме докосне. Отпусна я върху моята, сякаш в мълчаливо съзаклятничество. — Обзалагам се, че говоря като всяка друга горда майка, нали? Е, добре, но нищо не може да се направи. Предполагам, че съм такава.
Ръката се отдръпна. Отново се зае с парчето торта.
— И все пак според мен тя определено има талант. Трябва да се запознаете с нея някой път, така че сам ще можете да прецените.
Сграбчих лъжицата си. Усещането за клаустрофобия ме задушаваше. Тя продължи, безгрижно обвързвайки ме със себе си.
— Дамиен, от друга страна, изобщо не може да рисува. Абсолютно безнадежден случай. Всъщност не съм сигурна какво иска от живота. Не мисля, че и той знае. Много го обичам, но ми се ще да побърза и да се спре на нещо. Или дори на някоя. Той е по-големият и му казах, че ако не побърза да ме дари с внуци, ще стана много стара, за да мога да им се радвам. Само се шегувах, разбира се. Увлечен е по пътуванията и трябва да си начеше крастата, преди да се заеме с каквото и да било. Все пак, ако не друго, има някои забележителни диапозитиви от местата, които е посетил. Знам, че снимките на други хора обикновено са досадни, но някои от неговите са наистина главозамайващи! Всъщност трябва да дойдете някой ден, докато още е тук, и да ги видите. — Усмихна се. — Може дори да се престрашите да опитате от моето ястие с къри, ако желаете. Това е най-новият ми специалитет, откакто той се е върнал от Индия. Какво има?