— Там загина моят любим — рече глухо.
— Кой го уби?
— Беше в отряда на Сребърни6, минавали оттук, попаднали на засада. Два куршума в корема… — не довърши.
— А другите?
— Пробили към връх Турбач.
— Къде действува сега Сребърни?
— И той загина, само че по-късно.
По погледа й разбрах, че се учудва на моята неосведоменост. Знаех кой си служеше с псевдонима Сребърни. Обаче не можех да се издам, придържах се последователно към легендата.
Именно Сребърни беше за известно време шеф на бандата „Вяруси“, чиито корени стигаха до най-трагичните дни в Подхале. През февруари 1947 година, обкръжен в Островск край Нови Тарг, загина самозваният цар на планината, кървавият атаман Оген. Предвожданите от него банди бяха избили стотици хора. Кръвта се лееше обилно в Подхале през двете години след освобождението. След смъртта на Оген много от неговите хора сложиха оръжие, възползувайки се от закона за амнистията за доброволно разкрилите се. Изглеждаше, че е дошъл краят на кошмарните, братоубийствени престъпления и на терора, че на подхаленската земя ще се възцари спокойствие.
Само че няколко от най-близките хора на Оген не се възползуваха от амнистията. Притаиха се за известно време и после пак изпълзяха от горските бункери и землянки и конспиративните квартири в планинските села.
„Който се разкрива, той загива“ — опитваха се с този лозунг да сплашат онези, които се измъкваха от техните заповеди и искаха да се върнат към нормалния живот.
И пак се разнесоха изстрели. Този път куршумите настигаха разкриващите се членове на бандите. Присъдите изпълняваше Рох. Целта беше да се попречи на решилите се и да се повлияе на все още колебаещите се да се откажат.
Кървавото наследство на Оген пое Мшчичел7. Той събра около себе си най-закоравелете бивши подчинени на Оген. Така възникна бандата, която се нарече „Вяруси“. Отрядите на армията и Държавна сигурност преследваха бандата неотстъпно, непрекъснатите блокади и засади не я оставяха да си отдъхне. След по-малко от година от смъртта на Оген загина и Мшчичел заедно с няколко свои хора. Бандата продължи дейността си. Ръководството й пое Сребърни, който беше избягал от съдебно дело в Нови Сонч, на което беше подсъдим. Сребърни беше обвинен в сътрудничество с гестапо. По време на окупацията сътрудничел на немците, разкривайки организационните звена на Армия крайова. Но главатарят на „Вяруси“ не се радва дълго на властта си — попадна на засада край Хабувка.
И тогава ръководството на бандата пое Харнаш, който промени тактиката на действията й, като започна да избягва непосредствените сблъсъци. Непрестанно преследваната банда се измъкваше от много почти безизходни положения, объркваше следите си и изчезваше.
Познавах историята на „Вяруси“ така добре, както я знаеше и всеки от служителите на Държавна сигурност в Краков. Не една нощ бандата беше прогонвала съня от очите ни.
Не можех да разкрия на свръзката какво знам за шефа на нейния избраник, който е загинал наблизо. Допуших цигарата си и продължихме нататък. Момичето ме водеше направо, не забелязвах и най-слаби следи от пътека. Катерехме се все по-високо по напечените от слънцето камъни. Стръмните стени на склона бяха съвсем голи и образуваха полукръгла котловина. Виждахме се като на длан. Някой, който ни гледа отдалече, би могъл да ни вземе за двойка туристи, тръгнали на самотна екскурзия в планината. Изгледът беше великолепен, планината — окъпана в слънчеви лъчи, но не красивите гледки поглъщаха моето внимание. Бях наясно, че вече не часове, а минути ме делят от срещата с бандата.
Вървях наравно с момичето. От време на време си разменяхме маловажни фрази. Придавах си фасон, като си внушавах, че съм самоуверен и с добро самочувствие. Отпуснах дръжката на раницата и подпъхнах винтягата си. Слънцето приличаше все по-силно. Нагорещените камъни от сипея ме препъваха през няколко крачки. По невнимание ритнах няколко от тях и те се понесоха надолу с грохот. Планинското ехо повтори и потрети грохота. Момичето ме погледна неодобрително и като планинска коза се покатери на хребета на височината, издигаща се над близката околност.
Въздъхнах с облекчение, когато се изправих до нея. Северната страна на хребета беше обрасла с ниска борова гора и гъсти храсти. Вдясно, малко по-нагоре, се простираше неравномерен ръб. Отминахме няколко каменни блока, които сякаш бяха залепени за хребета. Представляваха съвършен наблюдателен пункт — от северната страна урва, преминаваща в обрасъл с гора склон, от юг стръмният маршрут, по който току-що дойдохме ние. С подробности се виждаше последният, най-трудният участък от пътя сред сипеи и малинаци.