— Внимание! КВС! — прошепнах с приглушен глас и дръпнах главатаря зад дървото.
— Те са от нашите — обясни той.
— Как така? — запитах слисан. Те вече бяха наблизо, познах двамата войници от патрула, който ме спря.
— Това са Гриф и Гранджаж11 — обясни Харнаш, — връщат се от осигуряване.
Загубих ума и дума, пословичните мравки ми пропълзяха по гърба. Достатъчно беше да изрека една необмислена дума пред онези, които по пътя действително взех за патрул на Корпуса за вътрешна сигурност, и щях да се издам. Буквално беше въпрос на късмет, по чудо не се разкрих сам пред бандата. Страх ме беше да си помисля какви щяха да бъдат последиците от това.
Бях чувал за подобен случай в Новосондецка околия. Бандата на Салва12 нападнала магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ и обкръжила селището. На служба в местния участък били двама милиционери, които напразно се опитвали да извикат помощ. Бандитите били прекъснали телефонната линия. Милиционерите се барикадирали в участъка, безсилни пред многочислената, въоръжена с автоматично оръжие банда. Салва поискал високи контрибуции от няколко стопани, неговите хора вилнеели из селото, заплашвали със смъртни присъди онези, които правели опит да им се противопоставят, други ограбвали складовете на кооперацията. Единственият път от Нови Сонч до селото се охранявал от членове на бандата, облечени във военни униформи. Не предполагал това синът на един от стопаните, който грабнал велосипеда и успял да се измъкне на пътя от стопанството, разположено в края на селото. Понесъл се към града, искал да уведоми какво става в селото, да поиска помощ. На няколкостотин метра от селището го спрели униформени хора, които той взел за войници. Решил, че вече идва помощ, че до Нови Сонч е достигнала вестта, че бандата ограбва селото. Заплатил за своята грешка с живота си. Изтезавали го жестоко, а после го убили. За случилото се после ми разказа очевидец, с когото се запознах съвсем случайно. Може би затова този факт се беше запечатал в паметта ми по-ясно от другите, още по-трагични може би, но познати ми от писмени документи и телеграфни донесения…
„Значи срещата ми с «патрула на КВС» не е била случайна — помислих си. — В такъв случай каква е била целта на поредната коварна измама на главатаря на бандата? Дали Харнаш все още дотолкова не ми вярва и е разчитал, че аз ще се издам, или просто е искал да види как ще реагирам на неочакваната среща?“ Беше ми казал, че подлага на изпитания дори своите, вече проверени хора. Много важно беше какъв извод ще си направя от станалото. Трябваше да избера определена линия на поведение. Като представител на Центъра не биваше да отмина без внимание този факт, трябваше да реагирам по някакъв начин.
След миг двамата във военни униформи бяха при нас. Главатарят на бандата ми представи своя заместник и другия член на бандата, който си служеше с псевдонима Гранджаж. За разлика от простоватия и елементарен Гранджаж Гриф още на пръв поглед правеше впечатление на доста по-отракан и значително по-интелигентен. Той се здрависа с мен изискано, почти куртоазно, изрече няколко любезни фрази от рода на че съжалява, че едва сега може да се запознае с мен, а не при предишната среща, колко жалко, че е бил принуден да ме забаламосва там, по пътя, но не е бил сигурен, че съм аз, нали чак сега се запознаваме лично…
Заместникът на Харнаш — само преди час фалшив ръководител на патрула на КВС — ме гледаше сега с огромен интерес. Честно казано, не можех да отрека, че добре играеше и предишната, и сегашната си роля.
„Не бива да го подценявам в по-нататъшната игра“ — помислих си.
Когато се отърсих от първото впечатление и си дадох сметка, че заплашващата ме в този инцидент опасност е вече отминала, се изпълних с чувство на задоволство, не толкова от себе си — защото каква заслуга имам аз, просто щастливо стечение на обстоятелствата.
Лекият полъх на вятъра полюшваше мъглата. Стоях с Харнаш и Гриф. Гранджаж отиде при другите членове на бандата, говореха си нещо тихичко край гората. Шатан наблюдаваше откритото пространство на поляната и замазаните очертания на растящите от онази страна смърчове, сега провиждащи се през мъглата. Когато вятърът духваше по-силно, върху нас падаха капки дъжд, задържали се между игличките на дърветата. Харнаш се оглеждаше нервно наоколо, беше притеснен.
— Да изчезваме оттук — предложи най-сетне, — ще поговорим другаде.
— Накъде отиваме? — попитах.
— Към Юркув — той посочи с ръка към североизток.
Вече искаше да извика своите, но аз сложих ръка на рамото му. Погледна ме въпросително. Исках преди това да разменя с него и Гриф няколко думи. Именно това беше планът да използувам ситуацията, който така внезапно ми беше хрумнал. Навлязохме десетина метра по-навътре в гората.