Гранджаж гледаше със завист как стопанката се върти по двора. Острите черти на лицето му се отпуснаха. Махна с ръка отчаяно.
— За мен вече друг живот няма — каза. — А ако няма война, тук никой няма да издържи. Къде ти е Лондон, а пък къде Краков или Варшава. Хич не ми се вярва в това.
Погледна ме очаквателно, сякаш разчиташе на някакъв отговор. Попитах го защо е постъпил в групата.
Пак започна да говори, имаше нужда да си излее душата, като че ли от това щеше да му олекне. Още преди това бях забелязал, че често се навърта около мен. Очевидно е търсил случай да поговорим. Смяташе ме за по-различен. Търсеше нечие друго мнение, може би искаше да се самоуспокои. Но в какво можех да му помогна аз?
Заговори за стопанството на баща си, за болната си майка, за това, че вкъщи е мизерия, че няма кой да им помогне, че ги сънува нощем, че всичко му е дотегнало. Говореше просто, на местен диалект, говореше как е дошъл при „момчетата“, защото го издирвали за контрабанда. Преминавал през границата в Словакия, носел спирт и пушена сланина, а оттам донасял други стоки, искал да се позамогне, да стегне стопанството. Няколко месеца имал късмет, но после граничарите го заловили, отнели му стоката и го арестували. Избягал. Върнал се на село, укривал се някъде. Започнали да го търсят. При баща му идвала милиция. Най-напред заплашвали, после започнали да говорят на техните че най-добре ще е сам да се предаде, че така ще си съсипе живота, че не го заплашва сериозна присъда, а може би дори ще получи условна. Колебаел се, но не им вярвал.
До „Вярусите“ стигнал случайно, един негов познат от съседното село бил при тях още от времето на Оген.
Дошли там, където се укривал Гранджаж, заявили му, че рано или късно ония ще го заловят и ще лежи няколко години. Взели го със себе си и така останало. „С Харнаш шеги няма“ — каза ми той.
В бандата бил от месец-два, когато отряд на Корпуса за вътрешна сигурност обкръжил бункера, в който се укривали бандитите. Тогава той за първи път взел участие в сражение. При бункера загинал онзи, който го привлякъл при „Вярусите“. Гранджаж получил неговия автомат. Разкъсали пръстена на обсадата, бягали като подгонени зверове. Преследването продължило няколко дни. Войската разрушила бункера, в който бандата си била устроила удобно скривалище и складирала запаси от храна.
В бандата Гранджаж бил „оня, новият“. Харнаш все го изпращал в акции, за да се „учи“ и да се закали. Взел участие в няколко нападения предимно на кооперации. Вземали стоки и пари, налагали контрибуции тук и там, заповядвали на стопаните да приготвят за определен ден някаква сума. Тогава било най-опасно. Кой можел да бъде сигурен, че потърпевшият не е уведомил за това в Нови Тарг? Лесно можели да попаднат в засада. Обаче хората се страхували от отмъщението на Харнаш — в случай на нещо бил в състояние да запали и къщата, и стопанските постройки.
Гранджаж се разприказва. Бях идеален събеседник. Не го прекъсвах. А той нямаше пред кого от своите да си излее душата, от главатаря просто се боеше.
— Тогава бяхме на едно пасище под Турбач — продължаваше спомените си. — Дойде някой отдолу и каза, че в едно от селата край Рабка се укрива някакъв човек. Питал дали някъде наблизо не действува някаква група. През нощта Харнаш изпрати мен, Шатан и още един от нашите да проверим що за птица е той. Открихме го и го заведохме в групата. По пътя ни разказа, че през окупацията е действувал по тези места като партизанин в Армия Крайова, в отряда на Лампарт. В отряда на Лампарт се беше сражавал и моят брат. Попитах тоя, дето го водехме при Харнаш, дали го е познавал. Той потвърди, знаеше дори псевдонима му. Разказа ми къде и как е загинал брат ми в един сблъсък с германците. Спомена и своя псевдоним, но вече не го помня. Стана ми симпатичен. Помислих си, че ако остане при нас, ще ми бъде другар. Харнаш го подложи на остър разпит, подозираше, че е специално изпратен от властите. Оня обясняваше, че е бил в отряда на Лампарт, в Армия Крайова, че се е сражавал в Подхале, споменаваше имената на свидетели, на познати. И аз потвърдих, че е познавал брат ми, че знае подробности, дето не е можел да ги научи от никого. След войната се бил върнал от Подхале в Краков. Там било семейството му. Постъпил в някаква организация, не съм сигурен как й беше името, май „СиН“14. Не знам какво значи това…
Гранджаж продължи да говори. Случилото се с онзи човек се беше запечатало дълбоко в паметта му. Каза, че в организацията, член на която бил в Краков, имало провал, но той успял да избегне арестуването и така се върнал в познатите му места в Подхале.