От мрака изплуваха фигурите на двама мъже. Грожни и Злом22 се връщаха от разузнаване. Вървяха съвършено безшумно, като котки.
— Нищо подозрително — докладва един от тях. — Черквата е добре разположена, заградена със зидана стена и скрита в сянката на дърветата. От другата страна на шосето има ливада, окосеното сено е събрано в копи. Малко по-надолу са разхвърляни къщи, тъмни са, хората спят. Обиколихме всичко отвсякъде, жива душа няма.
Харнаш пак си погледна часовника. Беше двайсет и три и двайсет. Изсвири тихичко през зъби. Цялата банда се струпа около нас. Както обикновено с нетърпящ възражения тон той нареди:
— Тръгваме на две групи. Най-напред ти — обърна се към Гриф — с тези, които остават. Ще заемете позиция с картечницата на ливадата, с лице към шосето. Разпръсни хората, нека се скрият в копите сено. После аз, поручик Хенрик, Шатан и Гранджаж. Ще прескочим пътя и ще се скрием на гробището до черквата. Щом автомобилът наближи и спре, до него ще отиде само поручикът, ще провери дали всичко е наред. А ти — пак заповед към Гриф — и твоите хора ще останете скрити. Няма да се показвате. Ама ако стане нещо, не жалете боеприпасите! Дънете с пълна сила!
Това бяха последните заповеди на атамана на бандата „Вяруси“. Харнаш се приближи до оставащите. Кратко сбогуване без емоции. Първата група тръгна към шосето. Харнаш подхвърли подир тях:
— Ще ви се обадя, както се уговорихме…
След тях ние преминахме през нивите с пистолети в ръка. Когато бяхме на двайсетина метра от пътя, чух да наближава някаква кола. Светлината на фаровете разсече шосето. Автомобилът премина с голяма скорост и изчезна зад завоя. По формата на каросерията познах ситроена на Стария. Може би и той е бил в него. Да, със сигурност е бил в него. Не би издържал да седи сега зад бюрото си. Той винаги беше там, където имаше акция, толкова близо, колкото позволяваше ситуацията.
С няколко скока пресякохме шосето, стигнахме до оградата около черковния двор. Още един скок и бяхме вече вътре. Гриф и неговите хора не се виждаха никакви, бяха заели позиция на ливадата съгласно заповедта на Харнаш. Насочили към шосето дулата на автоматите, чакаха в бойна готовност.
Нищо не нарушаваше тишината зад черковната стена. Прониза ни остър хлад. Гъстите корони на старите липи закриваха небесния свод. В дъното на двора едва-едва се различаваха очертанията на дървената черква. Харнаш се озърташе нервно. Напразно правеше опити да проникне с поглед в господствуващата наоколо тъмнина.
Притаихме се до оградата. Пак погледнах часовника си.
— Колко е? — попита Харнаш. Чувах само ускореното му дишане.
— Дванайсет без петнайсет — отговорих. Напрежението растеше с всяка минута на очакване.
Опрях глава до студения камък на зида. Шатан мърдаше неспокойно, държеше в ръка пистолета си. Харнаш също държеше парабела, готов за стрелба.
— Страшно е тук — прошепна Гранджаж.
Повече никой не се обади. Чакахме мълчаливо. Времето течеше ужасно бавно. Още десет минути… Шум на двигател. Наближаваше все повече. Шосето пак се освети от фаровете. Наведохме се през оградата. Но колата не забави ход, прелетя край нас с грохот.
— Частна кола беше — рече Харнаш, който пръв подаде глава.
Отново настана тишина. Полунощ.
— Часът на духовете — пошегувах се. Исках да разредя напрежението.
След десет минути пак се чу шумът на наближаващ автомобил. Двигателят му работеше тежко. Светлините се показаха откъм Нови Тарг. На трийсетина метра от черквата шофьорът намали скоростта, караше все по-бавно, после угаси фаровете и спря отсреща.
— Линейка — едва чуто се обади Харнаш.
Той стоеше до мен, скрит зад стената, с готов за стрелба парабел. И аз също държах в ръка моя петнайсетпатронен ФН. Малко по-нататък виждах замазаните сенки на спотаилите се Шатан и Гранджаж.
Шофьорът излезе от кабината, вдигна предния капак, за да изглежда, че е спрял поради повреда. Огледа се, един миг се ослушва, а после изсвири няколко такта от тангото „Поздрави от планината“. Внезапно прекъсна мелодията и зачака. В отговор аз изсвирих следващите няколко такта от същия припев. Това беше разпознавателният знак.
Прескочих зида, здрависах се с нашия „превозвач“ и махнах на другите — вече бяха при нас. Скрити между колата и оградата, разменихме няколко накъсани фрази.
— Имате ли документи? — попита шофьорът.
— Да.
— Пистолети?
— Да — отговорих аз.
— Документите ви стигат. Дайте оръжието, ще го скрия — каза той. — Така е по-сигурно. Хайде, по-бързо — подканваше, като се оглеждаше към двете страни на шосето. — Някой може да дойде.