— Но е твой син.
— Банката е работа, това не ти е вечерна забава! — отсече Джоузеф, който все повече се ядосваше. Мразеше да оспорват думите му. — Постът в нея не е просто въпрос на ред или старшинство. Способността да правиш пари е определящото.
Огъста се поколеба за миг, обзета от съмнение. Дали трябваше да настоява за повишението на Едуард, ако той действително не бе способен? Но не, това бяха глупости. Той си беше съвсем наред. Може и да не бе в състояние да събира колонки с цифри толкова бързо като Хю, но в крайна сметка образованието и възпитанието му щяха да си кажат думата. Затова заяви:
— Едуард би могъл да си направи голям влог в банката, ако ти го решиш. Можеш да му отпуснеш средства винаги, стига да благоволиш.
На лицето на Джоузеф се изписа онова упорито изражение, което Огъста познаваше толкова добре: същото изражение, с което й отказваше да се преместят в друга къща или й забраняваше да смени обзавеждането на спалнята му.
— Не и преди да се ожени! — заяви категорично той, след което излезе от стаята.
— Ядоса го — отбеляза Едуард.
— Всичко е заради теб, Теди, скъпи.
— Ама ти само влоши нещата!
— Не, не съм. — Огъста въздъхна. — Понякога твърде великодушната ти природа ти пречи да разбереш какво се случва в действителност. Твоят папа може и да вярва, че е заел твърда позиция. Ако обаче обмислиш внимателно думите му, ще осъзнаеш, че той всъщност ти обеща голяма сума пари, както и да те направи партньор — веднага, щом се ожениш.
— Божичко! Май точно това направи — изненадано каза Едуард. — Въобще не се сетих, че може да се тълкува така.
— Това ти е проблемът, скъпи. Липсва ти лукавство, за разлика от Хю.
— Хю просто имаше късмет в Америка.
— Разбира се, миличък. Ти искаш да се ожениш, нали?
Той седна до нея и хвана ръката й.
— Защо ми е, след като си имам теб и ти така добре се грижиш за мен?
— Само че кой ще го прави, когато мен вече ме няма? Хареса ли ти малката Емили Мейпъл? На мен ми се стори очарователна.
— Каза ми, че ловът е жестокост към лисиците — процеди отвратено Едуард.
— Баща ти ще ти даде поне сто хиляди — а може и повече. Може би дори четвърт милион.
Едуард не се впечатли особено.
— Имам всичко, което искам, а и ми харесва да живея с теб.
— И на мен ми харесва да си край мен — отвърна майка му. — Обаче искам да те видя щастливо женен, с чудесна жена и твое собствено състояние, както и партньорство в банката. Обещай ми, че ще си помислиш.
— Ще си помисля. — Целуна я по бузата. — А сега наистина трябва да тръгвам, мамо. Обещах да се срещна с едни приятели, трябваше да съм там преди половин час.
— Върви тогава.
Той се изправи и тръгна. На вратата се обърна за миг.
— Лека нощ, мамо.
— Лека нощ — пожела му и тя. — Помисли си за Емили!
III
Кингсбридж Менър бе една от най-големите къщи в Англия. Мейзи бе отсядала в нея три-четири пъти, но досега не бе разгледала и половината. Тук имаше двайсет главни спални, без да се броят стаите на петдесетината прислужници. Сградата се отопляваше с камини с въглища, осветлението идваше от свещи и имаше само една баня. Липсата на съвременни удобства обаче бе компенсирана от старомодния лукс: кралски легла с четири колони и тежки копринени балдахини, прекрасни стари вина от огромните изби под земята, коне, пушки, книги и игри — безкрай.
Някога младият херцог Кингсбридж бе собственик на сто хиляди акра от най-хубавата обработваема земя в Уилтшир, но по съвет на Соли бе продал половината и с парите бе купил голяма част от „Саут Кенсингтън“17. Съответно последвалата селскостопанска депресия, заради която множество благородни семейства обедняха, изобщо не се отрази на „Кинго“. Той все още бе в състояние да забавлява приятелите си в типичния разточителен стил, с който бе свикнал.
През първата седмица с тях бе и уелският принц. Соли, Кинго и принцът споделяха една и съща любов към буйните забавления и смелите шеги, и Мейзи се бе постарала да им ги осигури. Сменила бе битата сметана върху десерта на Кинго със сапунена пяна; разкопча тирантите на Соли, докато той дремеше в библиотеката, и когато се надигна, панталоните му се смъкнаха; освен това бе залепила страниците на „Таймс“ една за друга, така че да не могат да се разгърнат. По една случайност самият принц първи бе взел вестника и се бе опитал да го отвори. Известно време шумолеше със страниците и за кратко всички бяха обзети от напрежение, докато се чудеха как ще реагира (тъй като, макар наследникът на трона да обичаше шегите, те всъщност никога не бяха за негова сметка). После обаче, когато осъзна какво е станало, той започна да се смее и след миг останалите също избухнаха в смях — както от веселие, така и от облекчение.