С очевидно нежелание двамата негодяи спряха да бият Тонио, който се смъкна на земята и остана да лежи така, напълно притихнал.
— Изпразнете му джобовете! — прошепна Мики.
Тонио не се размърда, докато му измъкваха часовника на верижка, портфейла, няколко монети, копринена носна кърпа и един ключ.
— Дайте ми ключа — нареди Мики. — Останалото е за вас.
По-възрастният от двамата, Баркър23, когото на шега наричаха „Кучето“, каза:
— Дай ни парите!
Даде им по десет лири в златни суверени.
Кучето му подаде ключа. Към него с тънка връвчица бе привързана малка картичка, върху която бяха надраскани две цифри — 11. На Мики това му бе достатъчно.
Обърна се и тъкмо се канеше да се измъкне от уличката, когато установи, че ги наблюдават. На „Беруик стрийт“ бе застанал някакъв мъж и ги зяпаше. Сърцето на Мики започна лудо да бие.
Кучето го забеляза само секунда по-късно. Изруга и вдигна металния прът в ръцете си, сякаш се канеше да пребие човека. Изведнъж Мики осъзна нещо и сграбчи ръката на Кучето.
— Не — спря го. — Това няма да е необходимо. Погледни по-внимателно.
Устата на мъжа бе отворена и долната челюст се издаваше напред, а погледът му бе разфокусиран и пуст: той бе слабоумен.
Кучето свали оръжието.
— Няма да ни причини зло — заяви. — Хлопа му дъската.
Мики мина покрай него и излезе на осветената улица. Хвърли поглед назад и видя как Кучето и приятелчето му свалят обувките на Тонио.
Мики си тръгна с надеждата никога повече да не ги види. Влезе в хотел „Рус“. За негово облекчение на бюрото в малкото фоайе все още нямаше никого. Започна да се изкачва по стълбището.
Хотелът се състоеше от три долепени една до друга къщи и на Мики му трябваше известно време, докато се ориентира, но след две-три минути се справи и си отвори вратата на стая №11.
Стаичката бе тясна, неудобна и мръсна. Претъпкана бе с мебели, които някога вероятно са минавали за луксозни, но сега бяха разнебитени и захабени. Мики остави шапката и бастуна си на един стол и започна да претърсва помещението бързо и методично. В чекмеджето на писалището откри още един екземпляр на статията до „Таймс“ и го взе. Това обаче не му вършеше работа. Тонио вероятно имаше още копия — или просто щеше да я напише отново по памет. За да се публикува статията обаче, Тонио би трябвало да представи някакви доказателства. Именно тях търсеше Мики.
В едно от чекмеджетата на скрина откри книга, озаглавена „Херцогинята на Содом“ и се изкуши да я открадне, но реши, че това би било неоправдан риск. Измъкна ризите и бельото на Тонио и ги хвърли на пода. В чекмеджетата не бе скрито нищо.
В действителност не бе и очаквал да открие каквото и да било на подобно очевидно място.
Огледа под и зад скрина, леглото и гардероба. Покатери се на бюрото, за да надникне върху гардероба. И там нямаше нищо, освен дебел слой прах.
Смъкна чаршафите и завивката от леглото и опипа възглавниците за странни твърди издутини. После се зае с матрака, под който най-после откри онова, което му трябваше.
В един голям плик бяха прибрани сноп документи, привързани с лентички от някаква адвокатска кантора.
Преди да успее да ги разгледа по-обстойно обаче, в коридора отвън се разнесоха стъпки.
Захвърли документите и се спотаи зад вратата.
Стъпките подминаха стаята и след малко заглъхнаха.
Мики развърза лентите и разгледа листата. Те бяха написани на испански и подпечатани от адвокат от Палма. Представляваха клетвени декларации на очевидци, които лично бяха видели побоищата и екзекуциите в нитратните мини на семейството на Мики.
Той поднесе снопчето документи към устните си и целуна хартията. Те бяха отговорът на молитвите му.
Прибра ги под палтото си. Преди да ги унищожи, трябваше да си извади имената и адресите на свидетелите. В адвокатската кантора със сигурност имаше копия на декларациите, но те бяха безполезни без самите свидетели. А сега, когато Мики знаеше кои са очевидците, дните им бяха преброени. Щеше да изпрати имената и адресите на Папа, а Папа щеше да ги накара да замлъкнат завинаги.
Останало ли бе нещо? Огледа стаята, в която цареше безредие. Не, нищо друго тук не го интересуваше. Намерил бе, каквото му трябваше. Без доказателства статията на Тонио не струваше и пукната пара.