Хю въведе стария си приятел в кухнята и му наля чай.
— Как ме намери? — попита.
— Не беше лесно — отвърна Тонио. — В някогашната ти къща нямаше никого, а пък банката бе затворена. Аз обаче отидох до „Уайтхейвън хаус“ и се видях с леля ти Огъста. Тя, впрочем, изобщо не се е променила. Не знаеше точния ти адрес, но си спомни, че е в Чингфорд. А как произнесе името — все едно е някакъв затворнически лагер някъде из Земята Ван Димен26.
Хю кимна.
— Не е толкова зле. Момчетата са си добре. На Нора й е трудно.
— Огъста не се е преместила в друга къща.
— Не. Всъщност тя носи най-много вина за кашата, в която се намираме, но въпреки това единствена отказва да приеме реалността. Скоро ще научи, че има и по-лоши места от Чингфорд.
— Например Кордоба — вметна Тонио.
— Как е там?
— Брат ми загина по време на битка.
— Съжалявам да го чуя.
— В момента войната е в застой, положението е патово. Сега всичко зависи от британското правителство. Онази страна, която спечели признание, ще получи и кредит, ще набави продоволствия за армията си и ще смаже противника. Именно затова съм тук.
— Президентът Гарсия ли те изпраща?
— Не, дори по-добре. Аз вече официално съм посланикът на Кордоба в Лондон. Миранда бе освободен от длъжността.
— Прекрасно!
Хю бе изключително доволен, че Мики най-сетне е бил уволнен. Досега страшно му тежеше и му беше неприятно, че човек, който бе откраднал два милиона лири от него, свободно обикаля из Лондон. Мики ходеше по клубове и театри, на вечери и празненства, сякаш нищо не се бе случило.
— Донесох и акредитивните си писма. Вчера ги депозирах в Министерството на външните работи — добави Тонио.
— И се надяваш да убедиш министър-председателя да подкрепи твоята страна?
— Да.
Хю го изгледа въпросително.
— А как по-точно?
— Гарсия е президентът — Великобритания би трябвало да подкрепи законното правителство.
Хю си помисли, че това не звучи особено убедително.
— Досега не го е направила.
— Просто ще кажа на министър-председателя, че би трябвало.
— Лорд Солсбъри е твърде зает да натиска капака на врящата тенджера, в която се е превърнала Ирландия — няма време за гражданската война в някаква отдалечена южноамериканска държавица.
Хю не искаше да говори така негативно, но в ума му вече се оформяше една идея.
Тонио заяви раздразнено:
— Е, моята работа е да убедя Солсбъри, че трябва да обърне внимание на онова, което се случва в Южна Америка, дори да мисли за други неща.
Той обаче виждаше слабостта на подхода си и след известен размисъл подхвърли:
— Е, добре де. Ти си англичанин — как мислиш, с какво мога да привлека вниманието му?
Хю отговори веднага:
— Обещай му, че ще предпазите британските инвеститори от загуби.
— Как?
— Не съм сигурен, засега само мисля на глас.
Хю се завъртя на стола си. В краката му четиригодишният Сол строеше замък от дървени кубчета. Усещането бе странно: тук, в малката кухня на евтината къща в предградията, в момента се решаваше съдбата на цяла страна.
— Английските инвеститори вложиха два милиона лири в корпорация „Пристанище Санта Мария“, като най-голям бе приносът на банка „Пиластър“. Всички директори в компанията бяха членове или сподвижници на семейство Миранда и не се съмнявам, че цялата сума е отишла право във военния фонд на Миранда. Трябва да си върнем тези пари.
— Но те са изхарчени за оръжие и муниции.
— Така е. Обаче семейство Миранда вероятно притежава имущество и земя на стойност милиони.
— Разбира се — те са собственици на нитратните мини в страната.
— Ако вие спечелите войната, дали президентът Гарсия ще прехвърли мините на Миранда на корпорация „Пристанище Санта Мария“, за да компенсира загубите от измамата? Тогава, облигациите отново ще струват нещо.
Отговорът на Тонио бе категоричен:
— Президентът ми каза, че мога да обещая всичко — абсолютно всичко — стига да спечеля британците за каузата на правителствените сили в Кордоба.
Хю се развълнува. Изведнъж перспективата да изплатят всички дългове на банката не изглеждаше така далечна.
— Нека помисля малко — каза той. — Преди да предприемеш каквото и да било, първо трябва да положим основите. Вярвам, че мога да убедя стария Бен Грийнборн да каже някоя добра дума на лорд Солсбъри, да му подхвърли, че трябва да подкрепи британските инвеститори. Какво обаче да сторим с опозицията в парламента? Бихме могли да се видим с Дан Робинсън, брата на Мейзи. Той е член на парламента и освен това е направо обсебен от темата за банковите фалити. Робинсън одобрява плана ми за спасяване на банка „Пиластър“ и иска той да успее. Възможно е с негова помощ да спечелим подкрепата на опозицията в Долната камара. — Хю започна да барабани с пръсти по кухненската маса. — Всъщност, тази идея изглежда все по-възможна.
26
Ван Димен — първото име на о-в Тасмания, който е служел като наказателна колония. — Б.пр.