— Трябва да се уверим, че търсенията на Мидълтън няма да го отведат до никъде. Колко хора знаят истината?
— Шестима — незабавно отговори Мики. — Едуард, вие и аз; това прави трима, обаче ние няма да му кажем нищо. После идва Хю.
— Той не е бил там, когато момчето е умряло.
— Не, но видя достатъчно, за да знае, че разказът ни пред следователя не е верен. А пък фактът, че сме излъгали, ни кара да изглеждаме виновни.
— В такъв случай Хю е проблем. А останалите?
— Тонио Силва видя всичко.
— Обаче не каза нищо.
— По онова време бе твърде уплашен от мен. Само че не съм сигурен, че и сега се страхува.
— Ами шестият?
— Така и не разбрахме кой е бил. През онзи ден не видях лицето му, а и той никога не съобщи за случилото се. Страхувам се, че по отношение на него не можем да направим нищо. Все пак предполагам, че щом никой не знае кой е бил, едва ли представлява заплаха за нас.
Огъста усети, че отново я обзема страх: изобщо не бе сигурна, че Мики е прав. Винаги съществуваше опасност неизвестният свидетел да разкрие самоличността си. За другото обаче бе съгласна с Мики. Нищо не можеха да направят.
— В такъв случай има двама души, с които можем да се справим. Хю и Тонио.
В последвалото мълчание и двамата се замислиха.
Огъста реши, че повече не може да приема Хю за незначителен досадник. Нахаканото му поведение му печелеше все повече доверие и влияние в банката, а в сравнение с него Теди изглеждаше направо муден. Огъста бе успяла да осуети зараждащата се любовна връзка между Хю и лейди Флорънс Столуърти. Сега обаче Хю заплашваше Теди по един много по-опасен начин. Трябваше да направят нещо с него. Само че какво? Той бе Пиластър, макар и не от най-добрите. Тя си блъскаше главата, но не успяваше да измисли нищо.
Мики внимателно каза:
— Тонио има слабост.
— А, така ли?
— Проблеми с хазарта. Залага повече, отколкото може да си позволи — и губи.
— Може би ще успееш да му уредиш някоя игра?
— Може би.
През ума на Огъста мина мисълта, че е възможно Мики да знае как се лъже на карти. Само че нямаше начин да го попита: самото предположение би било смъртна обида за всеки джентълмен.
Мики продължи:
— Вероятно ще се окаже скъпо начинание. Ще ми предоставите ли средствата?
— Колко ще ти трябват?
— Сто лири, страхувам се.
Огъста не се поколеба: животът на Теди бе заложен на карта.
— Така да бъде — съгласи се тя.
После в къщата се разнесоха гласове, сигурно останалите гости бяха започнали да пристигат.
Огъста се изправи.
— Не съм сигурна как да постъпя с Хю — сподели обезпокоено. — Ще трябва да си помисля. А сега да влизаме вътре.
Зълва й Маделин вече бе дошла и започна да говори в мига, в който прекрачиха прага:
— Този шивач ще ме накара да се пропия — два часа за един подгъв, нямам търпение да изпия чаша чай, а, да, дали случайно имаш още от онази божествена бадемова торта, о, боже! — не е ли твърде горещо днес?
Огъста съзаклятнически стисна ръката на Мики и се настани на масата, за да им налее чай.
Четвърта глава
Август
I
В Лондон бе горещо и влажно, а населението копнееше за свеж въздух и открити пространства. През първия ден на август всички отидоха на конните надбягвания в Гудууд.
Пътуваха със специални влакове от гара „Виктория“ в южен Лондон. Отделните класи на британското общество бяха грижливо отразени в организацията на пътуването: висшата пътуваше в луксозно мебелираната първа класа, дребните търговци и учителите — малко посбутани, но все пак комфортно настанени във втора класа, а работниците във фабрики и домашните прислужници бяха натъпкани на твърди дървени пейки в трета.
Когато слязоха от влака, аристокрацията се качи на карети, средната класа се насочи към омнибусите7, а работническата тръгна пеша. Провизиите за пикник на богатите бяха изпратени с по-ранни влакове: млади, яки слуги носеха на раменете си огромен брой плетени кошници, пълни с порцеланови съдове и ленени покривки, печени пилета и краставици, шампанско и оранжерийни праскови. За не толкова богатите имаше сергии, където се продаваха наденички, миди и раци, и бира. Бедните носеха със себе си хляб и сирене, увити в носни кърпички.
Мейзи Робинсън и Ейприл Тилзли дойдоха със Соли Грийнборн и Тонио Силва. Тяхната позиция в обществената йерархия не бе съвсем ясна. Соли и Тонио несъмнено принадлежаха към първа класа, докато Мейзи и Ейприл би трябвало да отидат в трета. Соли направи компромис, като купи билети за втора класа, след което се качиха на омнибуса, за да прекосят хълмовете и да отидат до хиподрума.