Тя не схвана.
— Какво искаш да кажеш?
— През 1866 г. имаше финансова криза. Когато това се случи, фалират и напълно почтени компании… Както когато падне единият от конете във впряга и повлече и останалите. Компанията на баща ми фалира, защото други хора му дължаха пари и не му плащаха; а пък той бе толкова съсипан, че отне собствения си живот и остави майка ми вдовица, а мен — сирак на тринайсет години. Баща ти не е бил в състояние да ви храни, защото други хора са му дължали пари, но не са можели да му платят. Затова ти си избягала, когато си била на единайсет.
Мейзи виждаше логиката в думите му, но сърцето не й позволяваше да се съгласи. Твърде дълго бе мразила Тобайъс Пиластър.
— Не е същото — възрази тя. — Работниците не могат да контролират тези неща. Те само правят онова, което им се каже. Властта е у началниците им. Тяхна е и вината, когато нещо се обърка.
Хю се замисли.
— Не знам, възможно е да си права. Началниците определено взимат лъвския пай от печалбата. В едно обаче съм сигурен. Независимо дали става въпрос за началници или за работници, децата им нямат вина.
Мейзи се усмихна.
— Трудно е за вярване, но за това май сме на едно мнение.
Допиха си бирите, върнаха халбите на бара и изминаха няколкото метра, които ги деляха от една въртележка с дървени кончета.
— Искаш ли да се повозим? — попита Хю.
Мейзи се усмихна отново.
— Не.
— Сама ли си дошла?
— Не, тук съм с… приятели. — Поради някаква причина не искаше той да узнава, че Соли я е довел. — Ами ти? С ужасната си леля ли дойде?
Хю се намръщи.
— Не. Методистите не одобряват конните надбягвания. Тя би се ужасила, ако узнаеше, че съм тук.
— Привързана ли е към теб?
— Ни най-малко.
— Защо тогава ти позволява да живееш при тях?
— Защото обича всички да са й под ръка, така че да може да ги контролира.
— А теб контролира ли те?
— Опитва се. — Той се ухили широко. — Понякога успявам да й се изплъзна.
— Сигурно е трудно да живееш с нея.
— Не мога да си позволя да живея самостоятелно. Трябва да съм търпелив и да работя здраво в банката. В крайна сметка ще ме повишат и ще стана независим. — Усмихна се отново. — И тогава ще й кажа да си затваря плювалника, както направи ти.
— Надявам се, че не съм ти навлякла неприятности.
— Напротив — обаче си заслужаваше, само за да видя изражението на лицето й. Тогава започнах да те харесвам.
— Затова ли ме покани на вечеря?
— Да. Ти защо ми отказа?
— Защото Ейприл ме светна, че нямаш пари.
— Имам достатъчно за две пържоли и сливов пудинг.
— Кое момиче би устояло на подобно предложение? — пошегува се тя.
Той се разсмя.
— Ела с мен днес вечерта. Ще отидем до „Креморн Гардънс“8 и ще потанцуваме.
Тя се изкушаваше, но се сети за Соли и изпита вина.
— Не, благодаря.
— И защо?
Тя си задаваше същия въпрос. Не беше влюбена в Соли, нито получаваше пари от него: защо тогава се пазеше за него? „Аз съм на осемнайсет години“, помисли си, „и ако не мога да отида на танци с някое момче, което ми допада, какъв изобщо е смисълът на живота?“.
— Добре, тогава.
— Ще дойдеш ли?
— Дааа.
Той се усмихна широко. Щастлив бе от решението й.
— Да мина ли да те взема?
Мейзи не искаше той да вижда порутената сграда в Сохо, където бе стаята им с Ейприл.
— Не, нека се срещнем някъде.
— Добре. Да идем до Уестминстърския кей и да се качим на парахода за Челси.
— Да! — възкликна тя. Толкова въодушевена не се бе чувствала от месеци. — В колко часа?
— В осем добре ли е?
Тя започна бързо да изчислява: Соли и Тонио щяха да пожелаят да останат до последното надбягване. След това щяха да се качат на влака за Лондон. Щеше да си вземе довиждане със Соли на гара „Виктория“ и да върви пеша до Уестминстър. Реши, че може да се справи.
— Обаче ако закъснея, ще ме чакаш ли?
— И цялата нощ, ако трябва!
Всеки път, като се сетеше за Соли, я пронизваше чувство за вина.
— Сега трябва да се върна при приятелите си.
— Ще повървя с теб — разпалено предложи той.
Мейзи обаче не искаше.
— Най-добре ще е да не го правиш.
— Както кажеш.
Протегна му ръка и Хю я стисна. Жестът изглеждаше странно официален и не на място.
8
Креморн Гардънс — градините „Креморн“, популярно място за забавления между Темза и „Кингс роуд“. Между 1845 и 1877 г. там има салони за танци, ресторанти и други места за забавления. — Б.пр.