Мики произнесе замислено:
— А може би ще успея да ти помогна с нещо друго.
Тонио грейна.
— О, моля те, каквото и да е!
— Едуард и аз сме добри приятели, както знаеш. Бих могъл да говоря с него, да му обясня как стоят нещата и да го помоля да прояви снизходителност към теб — да ми направи лична услуга.
— Би ли го сторил? — Лицето на Тонио буквално сияеше от надежда.
— Ще го помоля да изчака известно време за парите си, а и да не казва на никого. Имай предвид, че не мога да обещая съгласието му. Семейство Пиластър е ужасно богато, обаче всичките му членове са страшно практични и твърдоглави. Във всеки случай, ще опитам.
Тонио сграбчи ръката на Мики.
— Не знам как да ти се отблагодаря! — каза пламенно. — Никога няма да го забравя!
— Недей да се надяваш твърде много…
— Нищо не мога да направя! Изпаднал бях в отчаяние, а ти ми даде причина да продължа. — Замълча за миг, след което добави засрамено: — Тази сутрин обмислях самоубийство. Вървях по „Лондон Бридж“ и се канех да се хвърля в реката.
Папа тихо изсумтя. Явно смяташе, че това би било най-доброто решение.
Мики побърза да се намеси:
— Слава богу, че си се отказал! А сега най-добре да ида до банка „Пиластър“ и да поговоря с Едуард.
— Кога може да се видим?
— Ще дойдеш ли в клуба по обед?
— Разбира се, стига да кажеш.
— Тогава ела и ще се видим там.
— Добре. — Тонио се изправи. — Ще ви оставя да довършите закуската си. И…
— Не ми благодари — вдигна ръка Мики, за да го прекъсне. — Това не носи добър късмет. Чакай и се надявай.
— Да. Добре. — Тонио отново се поклони на Папа. — Довиждане, сеньор Миранда.
После излезе.
— Глупаво момче — измърмори Папа.
— Пълен глупак — съгласи се Мики.
След това Мики отиде в съседната стая и се премени в официално сутрешно облекло: бяла риза с твърда яка и колосани маншети, светлобежови панталони, черна сатенена вратовръзка, която той завърза съвършено, както и черен двуреден редингот. Обувките му бяха лъснати с восък, а косата му проблясваше от втритото в нея специално масло. Той винаги се обличаше елегантно, но консервативно. Никога не би си позволил да носи модерните обърнати яки, нито пък монокъл — като някое повърхностно конте. Англичаните лесно заклеймяваха чужденците като простаци, а той нямаше намерение да им дава излишни поводи за това.
Остави Папа сам да намери с какво да запълни времето си и излезе. Мина по моста и навлезе във финансовия район, наричан „Сити“12, защото бе разположен приблизително на същото място, което бе заемал древният римски град и обхващаше около една квадратна миля от античния Лондон. Движението около катедралата „Свети Павел“ бе напълно замряло: карети, омнибуси, талиги, натоварени с бурета бира, файтони-таксита и подвижните сергии на най-различни амбулантни търговци се бореха да преодолеят огромно стадо овце, подкарано към пазара за месо в Смитфийлд.
Банка „Пиластър“ бе нова сграда с дълга класическа фасада и внушителен вход, от двете страни на който се издигаха две масивни колони с канелюри13. Няколко минути след дванайсет по обед Мики влезе през двойните врати в банковата зала. Макар че Едуард рядко отиваше на работа преди десет, по принцип бе склонен да излезе за обяд по всяко време след дванайсет.
Мики се приближи към един от „разносвачите“ и му каза:
— Бъди така добър да предадеш на господин Едуард Пиластър, че господин Миранда го търси.
— Разбира се, сър.
Мики завиждаше на семейство Пиластър най-силно именно когато бе тук. Всяка подробност бе доказателство за богатството и властта им: лъскавият мраморен под, изисканата ламперия, снижените гласове, скрибуцането на писалките в големите счетоводни книги, и може би най-много от всичко — тези прекалено охранени и твърде богато облечени куриери. Цялото това пространство и всички тези хора на практика бяха подчинени на задачата да броят парите на семейство Пиластър. Никой тук не отглеждаше добитък, не добиваше нитрат, нито строеше железници: тази работа се вършеше от други, някъде далеч. Пиластрови само наблюдаваха как се множат парите. На Мики това му изглеждаше като най-прекрасния начин на живот сега, след като робството бе премахнато.
В атмосферата имаше и някакъв фалш. Тя бе прекалено тържествена, изпълнена с твърде много достойнство — както подобава на църква, на резиденцията на президент или на музей. Те бяха просто лихвари, но се държаха така, сякаш даването на пари в заем и с лихва бе благородно призвание, като например това на свещениците.