Показанията на Лариса Богданова бяха повече от красноречиви и насилниците не биваше да чакат снизхождение.
Против Погосов бяха събрани предостатъчно материали, обявен бе за федерално издирване. Сега предстоеше Поляков да направи още един целенасочен обиск в гаража и имението на Ованесов, за да открие следи от пиротехническа дейност.
Според Турецки делото за убийството на Константиниди можеше да се прекрати във връзка със смъртта на обвиняемия, извършил убийството. Но той реши да отдели делото за кражбата на картините в отделно производство и с тази цел се канеше да отиде в Петербург за работа с архивните документи в закритите фондове на Ермитажа. Нали оттам папката с рисунките на великите художници от Ренесанса е тръгнала за колекцията на Константиниди.
И накрая за Кругликов оставаше голям обем работа, за да подготви списъка на изчезналите платна за Виктор Милников, тоест за централното бюро на Интерпол в Руската федерация. Вторият, не по-малко важен въпрос си оставаха съдбите на наличните картини от Дега, Мане, Сезан, Гоя и други, неизнесени от Бай в далечните страни. Откъде са се появили? Кои са предишните собственици? Също прерогатив на ведомството на Милников. Изобщо и тук грижите стигаха до над козирката.
Не говориха за Грязнов, понеже му се отреждаше особена роля. От това зависеше обвинението на Богданов. Ако успее да се уговори с унгарците, ако Богданов се намира в тази страна, ако… и така нататък. Засега прекалено много „ако“.
След съвещанието Романова помоли Грязнов и Турецки да останат.
— Саша, аз също смятам, че можем да приключим с делото за убийството на Константиниди, но Костя няма да се съгласи. Затова мълчах. Все пак Богданов трябва да сложи точката. Може да е мошеник и нищожество, и последният кучи син, но все пак не е убиец.
Тя позвъни на Меркулов. Грязнов и Турецки не чуваха какво говори той, но по лицето на Романова разбраха, че е била права. Докато слушаше Меркулов, тя поглеждаше от време на време двете ченгета, кимаше и сочеше с показалеца си Слава.
Сетне Турецки живописно описа посещението си при Кисота.
— Ей, че глупава жена! — възкликна раздразнено Романова. — И какво предлагаш? — Преди да чуе отговора, попита: — Съжаляваш ли я? Ех, Саша… — Тя въздъхна тежко.
— Но защо? — уклончиво отговори най-накрая Турецки. — Тя може да изплува след неговата среща — той посочи Слава — с Богданов. Или в делото със Снегирьов, ако бъде възбудено такова. Може да бъде продадена от Бай, притиснат от всички страни. Малко ли е, че ще трябва да отговаря! Но засега я оставих на мира. Беше в такова състояние, че можеше да скочи от прозореца, честна дума… Ние не сме ли хора най-сетне? Дори помислих за момент, че преживяното от нея през последните няколко дни може да се окаже по-ефективно от всяка съдебна присъда и наказание.
— Добре, момчета, тръгвайте, цедило треба разжувати4. Почивайте и се гответе за командировки. — Тя погледна хитро първо единия, а после и другия. — Ах, братлета разбойници, ще ми загазите някога!
— Саша, не увесвай нос — успокои го Грязнов, когато слизаха по стълбите. — Просто са се наговорили с Костя да не ни оставят на мира. Характери, нали разбираш. Много са любвеобилни. Хайде да те закарам на „Фрунзенска“. Като си с мен, по-лесно ще се справиш със съседите си. Ще вземем каквото трябва и тръгваме… Къде?
— Къде наистина? — лукаво го погледна Турецки.
— Нали получи конкретен съвет от Шура. Какво ще му мислиш? Пък и няма къде да нощуваш, приятелю. Не, аз ще те пусна, естествено…
— Костя ме покани у тях. Но така… без да се надява.
— Аха — разбра Слава. — Естествено, класическа музика, отдясно нож, отляво вилица, под носа — колосана салфетка. Кристална чаша с минерална вода. Всичко е по твоя вкус — прихна Грязнов.
— Ти май забрави как Костя заедно с нас смучеше чист спирт, без да го разрежда? И всички онези кръчмета между впрочем откри заради нас… Не се преструвай, приятелю. Просто Костя няма търпение да ни види солидни хора. Да хвърлим якетата и да облечем смокингите. Да се научим да боравим със салфетките. Май до ден-днешен смяташ, че ги слагат на масата вместо носни кърпички, а?