Те явно се учеха от всеки нов опит, запомняйки къде да свърнат или да отминат.
Поведението на старите плъхове бе друго. Те или изобщо не можеха да научат ходовете, или пък успяваха да се измъкнат, но много по-бавно от младите.
Докато не ги инжектираха с новия пептиден разтвор.
След инжекцията станаха неузнаваеми. При третия или четвъртия опит всеки от старите плъхове буквално бягаше из лабиринта, в повечето случаи без никакви колебания и грешки. Сега вече нямаше голяма разлика във възможностите на младите и старите плъхове.
Тестовете продължаваха да дават същите резултати и вълнението на наблюдаващите ги изследователи растеше. Дори се чуха радостни възгласи, когато един дебел стар плъх се справи блестящо със задачата. Веднъж Рао Састри стисна ръката на Мартин:
— Господи! Ти през цялото време си бил прав! Имаш основание да кажеш на всички ни „О, роде неверни!“13
Мартин поклати глава:
— И аз бях започнал да губя надежда.
— Не го вярвам — възрази Састри. — Понеже си джентълмен по дух, не искаш да поставяш колегите си в неудобно положение.
— Както и да е, сега имаме право да съобщим в Америка — отговори доволен Мартин.
Информацията се получи във „Фелдинг-Рот“, Ню Джързи, когато с пълна пара се подготвяше пускането на монтаина в продажба, малко преди Силия да изрази съмнение към препарата.
А докато в Ню Джързи четяха радостното съобщение, институтът в Харлоу бе изправен пред нов проблем.
Въпреки добрите резултати последната пептидна смес създаваше трудности. Както и предишната тя бе в съвсем ограничено количество. Необходими бяха много по-големи дози, за да продължи по-нататъшното пречистване с оглед откриването и отделянето на единствения пептид, специфичен за паметта.
Мартин реши този проблем с помощта на антитела. Те щяха да се съединят с желания пептид и да го отделят. Бяха необходими зайци, понеже те произвеждат много повече антитела, отколкото плъховете.
На сцената излезе Гъртруд Тилуик.
Зоотехничката, която се грижеше за животните в института, бе коравосърдечна жена, с постоянно стиснати устни, надхвърлила четиридесетте. Найджъл Бентли я бе назначил сравнително скоро, а Мартин изобщо не работеше пряко с нея.
Веднъж обаче госпожица Тилуик донесе няколко заека по молба на Мартин в личната му лаборатория. Беше й обяснил предварително, че в лапичките им трябва да се инжектира пептидна смес в маслен разтвор. Един много болезнен процес, което налагаше всяко от животните да се държи здраво.
Заедно със зайците Тилуик носеше малка дъсчица, на която бяха опънати четири каишки. Тя отвори клетката, хвана един заек и го постави върху дъсчицата с корема нагоре. После бързо разчекна краката му и ги опъна към четирите края на дъсчицата с четирите каишки.
През цялото време тя пипаше грубо и небрежно, равнодушно и много жестоко. Мартин се ужаси, а изпадналото в паника зайче започна да пищи. Той за първи път разбра, че зайците могат да пищят — писъкът беше ужасяващ. После животното млъкна и докато тя стягаше четвъртия му крак, то се отпусна безжизнено. Явно бе умряло от страхотната уплаха.
Втори път, пак заради животно, Мартин изпадна в едно от изключителните си състояния на яростен гняв и изгони Тилуик от лабораторията.
Госпожица Тилуик напусна сцената.
Мартин извика и предупреди Найджъл Бентли, че в института не бива да остава нито един сътрудник, равнодушен към страданията на животните, каквато бе зоотехничката.
— Разбира се, Тилуик трябва да си отиде — съгласи се Бентли. — Съжалявам за случилото се. Техническата й квалификация е добра, но не проверих за НЛГ.
— Да, нежната любяща грижа за нас е необходимо изискване. Можеш ли да ми изпратиш някой друг?
— Ще ви изпратя помощничката на Тилуик. Ако се справя добре, ще я повишим.
На сцената излезе Ивон Евънс.
Ивон бе двайсет и пет годишна, закръгленичка, но приветлива и привлекателна, с дълга руса коса, детински сини очи и млечнорозова кожа. Тя бе от Брекън, малко градче в Черните планини, Уелс, което се отразяваше в напевния й говор. Ивон имаше изумителен бюст и явно не носеше сутиен.
Добре развитите й гърди предизвикаха възхищение у Мартин още от пръв поглед, но то се засили особено по време на инжекциите.
— Най-напред ми дайте една-две минути — му каза Ивон. Тя не обърна никакво внимание на дъсчицата с каишките, донесена от Гъртруд Тилуик. Докато Мартин чакаше със спринцовката за подкожни инжекции в ръка, Ивон взе внимателно едно от зайчетата, опря го нежно до лицето си, започна да тананика и да го успокоява, да му шепне гальовно. После гушна главата му в гърдите си и насочила задните му лапички към Мартин, каза: