Тя въздъхна:
— Сигурно нямаше да успееш — Хилда изведнъж смени темата. — Тази сутрин отидох да видя Ноа, по-скоро да се опитам да го видя. Той буйстваше. Не ме позна. Никого не познава.
— Хилда мога ли с нещо да ти помогна? — ласкаво запита той.
Тя се престори, че не го е чула.
— Силия чувства ли се виновна за случилото се?
Андрю се слиса от нейния въпрос.
— Още не съм й казал. Ще говоря тази вечер с нея. А пък дали се чувства виновна…
— Тя трябва да се чувства виновна! — Хилда продължи със същия жесток тон. — Силия е част от алчния, безмилостния, сребролюбивия, угнетяващия бизнес с лекарства, който дава мило и драго, за да продава продуктите си, да накара лекарите да ги предписват, а хората да ги използват даже когато не са им необходими. Дава мило и драго!
Андрю спокойно отвърна:
— Никоя фармацевтична компания не е принудила Ноа да взема лекарствата, които гълташе.
— Може би не директно — повиши глас Хилда, — обаче Ноа ги гълташе, както правят и други лекари, понеже компаниите ги обсипват с препарати! Примамват ги! С безброй нелепи, хитроумни реклами, страница след страница в медицинските списания, които са настолно четиво за лекарите, а също и с лавина от писма, с безплатни пътувания, черпни и приеми — само и само да им се внуши да мислят за лекарства, непрекъснато за лекарства, още и още лекарства! Всички фирми засипват лекарите с безплатни мостри, уверяват ги, че могат да получат, което лекарство поискат, в каквото количество им е необходимо, достатъчно е само да кажат! Никакви ограничения, никога въпроси! Ти знаеш това, Андрю! — Тя спря за секунда: — Андрю, искам да те питам нещо.
— С удоволствие ще ти отговоря, стига да мога.
— Много търговски пътници са идвали в кабинета на Ноа. Винаги ги е приемал. Не мислиш ли, че някои от тях, а може би всички са знаели, че той гълта лекарствата, разбирали са, че е наркоман.
Андрю се замисли. Представи си кабинета на Ноа с безразборното изобилие на лекарства, всичките в шишенца и опаковки на фирмите-производителки.
— Да — потвърди той. — По всяка вероятност са знаели.
— И въпреки това не спряха, нали? Негодници! Те просто продължаваха да носят. Даваха на Ноа всичко, каквото пожелае. Помагаха му да руши организма си. Такъв е гадният, долнопробният бизнес, в който работи и твоята жена, Андрю! Аз го ненавиждам!
— Има нещо вярно в думите ти, Хилда — съгласи се той. — Може би много неща са верни. И въпреки че това не е цялостната картина, аз разбирам твоите чувства.
— Така ли? — гласът й бе изпълнен с презрение и горчивина. — Тогава го обясни някой ден на Силия. Може би ще реши да премине на работа другаде.
И в същия момент дълго задържаната мъка внезапно се изля — тя скри лице в ръцете си и зарида.
5
През втората половина на 60-те години движението за равноправие на жената стана дежурна фраза в устата на много хора и постоянна тема в ежедневните новини. Бети Фридан публикува през 1963 година „Женската мистика“, с което обяви война на схващането, че „жените са втора категория граждани“. Книгата стана vade mecum5 на женското движение. Към гласа на Фридан, който се чуваше често, се присъединиха Джърмен Гриър и Кейт Милет и му придадоха литературен и артистичен стил. Глория Стайнъм сполучливо съчета идеята за защита на жената с журналистиката и феминистичната политика.
Не бяха малко и тези, които се присмиваха на движението. Аби Хофман, знаменитост на контракултурата от същото време заяви: „с движението за права на жените бих направил съюз единствено в леглото“. Един историк, напомняйки, че новите неща в света са малко, писа за Мери Уолстънкрафт, която през 1972 година имала смелостта да излезе с публикацията „Защита на правата на жените“. Авторката твърдяла, че „тирани и сладострастници… се стремят да държат жените в невежество, понеже единствено желание на едните е да имат робини, а на другите — забавления“.
През шейсетте години на нашия век мнозина се отнасяха с необходимата сериозност към женското движение и разумните мъже проявиха високите си нравствени качества.
Силия се отнасяше с одобрение и симпатия към движението за равноправие на жените. Тя купи екземпляри от „Женската мистика“ и ги подари на няколко началници от „Фелдинг-Рот“. Единия бе Винсънт Лорд, който й върна книгата с небрежно написана бележка: „Аз нямам нужда от този боклук.“ Сам Хоторн, под влияние на съпругата си Лилиан, гореща привърженичка на женското движение, прояви по-голяма отзивчивост. Той каза на Силия:
— Ти самата си доказателство, че в нашата компания няма дискриминация по отношение на жените.