7
С езика на вековете, Сам Хоторн можеше да бъде наречен ренесансов мъж. Имаше многостранни интереси — интелектуални и спортни, някои свързани със занимания у дома, други — на открито.
По природа той бе човек на естетическите наслади и въпреки големите си ангажименти в бизнеса, успяваше да подхранва трайното си влечение към художествената литература, изобразителното изкуство и музиката. Докато пътуваше в чужбина, независимо от напрегнатата си работна програма, Сам намираше време да ходи по книжарници, галерии и концерти. От художниците харесваше импресионистите, с предпочитания към Моне и Писаро. Голямата му любов в скулптурата бе Роден. Веднъж Лилиан каза на техен приятел, че в градината на музея на Роден в Париж, наблюдавала съпруга си как петнадесет минути съзерцавал „Гражданите на Кале“ и очите му често се просълзявали.
В музиката пристрастието на Сам бе Моцарт. Изкусен, макар и не блестящ пианист, той искаше, когато е на път, в хотелския му апартамент да има пиано и обичаше да свири Моцарт, най-вече соната №11 в ла мажор — строгото и чисто анданте, забързаният менует и накрая веселото турско рондо — извисяващи душата му след уморителния ден.
В луксозния апартамент на хотела пианото се осигуряваше за лична сметка на Сам. Той имаше такава възможност. Беше богат и притежаваше значително количество акции на „Фелдинг-Рот“, като наследство от майка си, починала, когато той бил млад. Тя произхождала от фамилията Рот.
Сам бе последният представител на родовете — основатели. Нямаше друг нито от Фелдинг, нито от Рот, който да участва в ръководството на компанията. Семейната му принадлежност почти никак не влияеше на неговата кариера, особено когато бе близо до върха. Всичко, което бе постигнал, се дължеше на способностите и почтеността му — една всеобщо призната истина.
Сам и Лилиан Хоторн бяха създали здраво семейство. Двамата обожаваха дъщеря си Джулиет, вече петнадесетгодишна и очевидно обожанието не я беше разглезило.
В атлетиката Сам бе тренирал бягане на дълги разстояния като студент в колежа и продължаваше да бяга рано сутрин по няколко пъти в седмицата. Беше запален и сравнително добър играч на тенис, макар че ентусиазмът правеше по-силно впечатление от стила му. Неговият коронен номер на корта бе съкрушително забиване на топката близо до мрежата, което го бе направило известен партньор при игра на двойки.
Над всички свои увлечения извън семейството-спортни и интелектуални — Сам Хоторн поставяше англофилството.
Още от дете страшно обичал пътуванията до Англия. Той се възхищаваше на всичко английско — традициите, езика, образованието, хумора, стила, монархията, Лондон, английските села, класическите автомобили. В духа на тези предпочитания, той имаше великолепен сребристосив „Ролс-Бентли“ и всеки ден ходеше с него на работа.
Сам имаше високо мнение и за още нещо — британската, не само английската, наука. На това се дължеше едно негово оригинално и смело предложение още в първите месеци, след като стана президент на „Фелдинг-Рот“.
В поверителна докладна до дирекционния съвет той разкриваше някои неумолими и неприятни истини.
„В областта на изследванията и производството — raison d’etre9 за нас — компанията ни е в безпомощно, отчайващо състояние, което далеч надхвърля рамките на общия застой в този промишлен отрасъл. Последният ни голям удар бе с лотромицина, почти преди петнадесет години. От тогава, докато нашите конкуренти внедриха ценни, сполучливи нови лекарства, ние се занимаваме с препарати от второстепенно значение. Нямаме нищо впечатляващо и в проектите си.
Всичко това се отразява зле на името на нашата компания. Не по-малко отчайващо е и финансовото ни положение. Затова миналата година се принудихме да намалим дивидента — мярка, която доведе до рязко спадане на акциите ни, намиращи се все още извън предпочитанията на потенциалните вложители.
Решихме да стегнем коланите, но това не е достатъчно. Ако до две-три години не успеем да подготвим солидна програма за бъдещето ни развитие, ще се изправим пред една от най-тежките си финансови кризи.“
Това, което Сам не казваше е, че неговият предшественик и генерален директор, освободен от длъжност след една конфронтация със съвета, бе водил политика на „дрейфуване“, която до голяма степен бе докарала „Фелдинг-Рот Фармъсютикълс“ до сегашното жалко състояние.
Вместо да се занимава с този въпрос той, дал вече основните постановки, премина към предложението си.