Отново с автобус стигна до спирката на Кромуел Роуд, където се намираше Британската авиокомпания за Европа. Там помоли едно момиче за билет за отиване и връщане до Женева.
— Първа или втора класа? — попита тя.
— Втора — каза Адам, развеселен от мисълта, че някой би могъл да допусне той да пътува в първа класа.
— Моля, тридесет и една лири, сър.
Адам плати в брой и сложи билета във вътрешния си джоб, а после се върна в апартамента за лек обяд. Следобед се обади на Хайди, която се съгласи да вечерят в „Челси Китчън“ в осем часа. Преди да вечеря с нея обаче, Адам трябваше да се увери в още нещо.
Романов се събуди от звъненето на телефона.
— Да — каза той.
— Добро утро, другарю Романов, на телефона е Мелински, вторият секретар на посолството.
— Добро утро, другарю. Какво мога да направя за вас?
— Отнася се за другарката Петрова.
Романов се усмихна, като си я представи как лежи сега в банята.
— Виждали ли сте я, откакто докладвахте, че е изчезнала?
— Не — отговори Романов. — И не е спала в леглото си снощи.
— Разбирам — каза вторият секретар. — В такъв случай вашите подозрения, че е дезертирала, започват да стават доста основателни.
— Страхувам се, че е така — каза Романов, — и ще трябва да направя пълен доклад за случилото се пред висшестоящите веднага щом се върна в Москва.
— Да, другарю майор, разбира се.
— Ще изтъкна също, че сте направили всичко възможно да ми помогнете по случая, другарю втори секретар.
— Благодаря, другарю майор.
— И ми докладвайте веднага щом попаднете на някаква информация, която може да ни заведе до нея.
— Разбира се, другарю майор.
Романов затвори телефона и отиде до банята в съседната стая. Вгледа се в тялото, което лежеше изгърбено във ваната. Очите на Анна бяха изцъклени, лицето — разкривено, а кожата вече посивяла. Той хвърли една хавлиена кърпа върху главата на мъртвата си сътрудничка, заключи вратата, отиде в своята баня и взе един необичайно дълъг душ.
Върна се, заметнал само хавлия на кръста си, седна от своята страна на леглото и взе телефона. Поръча закуска и когато тя след петнадесет минути пристигна, той вече бе облечен.
След като привърши с портокаловия сок и кроасаните, Романов се върна при телефона, като се опитваше да си спомни името на управителя на хотела. Когато чу администраторката да казва: „Guten morgen, mein Herr“8, веднага се сети.
— Жак, моля — каза само Романов.
Минута по-късно той чу гласа на управителя.
— Добро утро, господин Романов.
— Имам един деликатен проблем и се надявам да можете да ми помогнете.
— Със сигурност ще опитам, сър — дойде отговорът.
— Притежавам доста ценен предмет, който желая да оставя на съхранение в банката си и не бих искал…
— Напълно разбирам дилемата, пред която сте изправен — каза управителят. — И как мога да ви помогна?
— Нужен ми е голям сандък или куфар.
— Кош за пране ще стане ли?
— Идеално, но има ли здрав похлупак?
— О, да — отговори Жак.
— Чудесно — каза Романов.
— Ще бъде при вас след минута — каза Жак. — Ще изпратя носач да ви помогне. Предлагам също да се смъкне долу с товарния асансьор и да излезете от задния вход. Така ще е сигурно, че никой няма да ви види като тръгвате.
— Много мило — каза Романов.
— Ще ви вземат ли с кола?
— Не — каза Романов. — Аз…
— Тогава ще уредя да ви чака такси. Кога ще го искате?
— След не повече от половин час.
— Ще го намерите паркирано до служебния вход след двадесет минути.
— Много сте любезен — каза Романов и добави: — Директорът на Госбанк не е преувеличил похвалите за вас.
— Благодаря, хер Романов — каза Жак. — Има ли още нещо?
— Може би ще бъдете така добър да приготвите сметката, за да не се забавя.
— Разбира се.
Романов затвори телефона и му се прииска да може да експортира това обслужване в Москва. Изчака минута и набра пълния от двата тукашни номера. И в двата случая желанията му бяха незабавно удовлетворени. Когато за трети път затвори телефона, чу на вратата леко почукване. Отиде бързо да отвори. В коридора стоеше млад носач с голям кош за пране. Усмихваше се любезно. Романов кимна леко и вкара вътре коша.