— Опита ли се да устоиш, сине мой?
— Да, отче, но ставаше все по-трудно.
— Имаше ли сношение? — попита свещеникът.
— Грешен съм, отче. Не можах да се въздържа. Тя беше толкова красива — добави Адам.
— Имаше ли намерение да се ожениш за момичето, сине мой?
— О, не, отче. Вече съм женен и имам две прекрасни деца, Сиймас и Морийн.
— Трябва завинаги да забравиш тази нощ.
— Бих искал, отче.
— Случвало ли се е и преди?
— Не, отче, за първи път съм в чужбина сам.
— Тогава нека ти е за урок, сине мой, и дано Бог намери милост да ти прости този отвратителен грях, а сега се покай.
— Господи…
Когато Адам свърши, свещеникът опрости греха му и му нареди десет дни да чете за покаяние по три молитви — сутрин, обед и вечер.
— И още нещо.
— Да, отче.
— Ще кажеш всичко на жена си веднага щом се върнеш в Ирландия, иначе не се надявай на изкупление. Трябва да ми обещаеш, сине мой.
— Когато видя жена си, ще й кажа за всичко, случило се през тази нощ, отче — обеща Адам, като отново погледна през завесата. Полицаите не се виждаха никъде.
— Добре, и продължавай да се молиш на Дева Мария да те пази от дяволски изкушения.
Адам сгъна вестника, мушна го в шлифера си, излезе от малката изповедалня и седна на една от крайните пейки. Сниши глава и зашепна „Отче наш“, като отвори картата на Женева и започна да изучава разположението на улиците. Когато стигна до „… и не въведи нас в изкушение…“, вече бе намерил на картата британското консулство от другата страна на голям озеленен площад. Прецени, че е само на миля от катедралата, но от безопасността го отделяха седем улици и един мост. Той се върна при параклиса на Дева Мария. Погледна часовника си. Беше твърде рано да напуска катедралата, така че остана още тридесет минути, подпрял глава с ръцете си, като отново и отново минаваше мислено по маршрута. Наблюдаваше как развеждат група туристи из катедралата. Не ги изпускаше от очи, докато се приближаваха все повече и повече до голямата врата в западната част на страничния църковен кораб. Трябваше да улучи времето абсолютно точно.
Адам рязко стана, тръгна бързо по страничната пътека и стигна портала само на метър зад групата туристи. Те го закриваха по пътя към площада. Адам се вмъкна под навеса на един магазин и обиколи трите страни на площада, за да избегне дежурния полицай в северния ъгъл. Когато светна зелено, той пресече и се отправи по някаква еднопосочна улица. Вървеше от вътрешната страна на тротоара, защото знаеше, че ще трябва да завие наляво. Двама униформени полицаи излязоха иззад ъгъла и тръгнаха право към него. Той влезе бързо в първия магазин и обърна гръб към тротоара.
— Bonjuir, monsieur — каза младата дама на Адам. — Vous desirez quelque chose?10
Адам се огледа. Навсякъде около него стояха гъвкави манекени в кюлоти, сутиени и жартиери с дълги черни чорапи.
— Търся подарък за съпругата си.
Момичето се усмихна:
— Може би комбинезон? — предложи тя.
— Да — каза Адам, — точно комбинезон искам. Имате ли във вишнево? — Той се извърна и видя как полицаите бавно отминаха.
— Да, мисля, че има, но ще трябва да проверя в склада.
Дълго преди тя да донесе искания комбинезон, Адам беше стигнал следващата улица. Няколко минути нямаше изненади и когато му останаха само двеста метра, сърцето му биеше силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите. На последния ъгъл се виждаше само един полицай, и то, изглежда, регулировчик, пък и Адам трябваше да върви с гръб към него. Най-сетне стигна зеления площад, отбелязан на картата като малка зелена точица. От другата страна на улицата забеляза националния флаг на Великобритания, закачен над една синя врата.
Навремето в Малайската джунгла сержантът често му казваше никога да не пробягва последните няколко крачки, особено ако е на открито. Той пресече платното и застана в края на малкия парк, само на петдесет метра от спасението. Един полицай патрулираше безцелно по улицата, но Адам предположи, че това е заради няколкото съседни консулства, и внимателно започна да го наблюдава. За две минути полицаят стигаше до края и после се обръщаше да продължи безгрижната си разходка. Адам се сви зад едно дърво в ъгъла на малкия парк и избра друго отсреща, само на няколко крачки от вратата на консулството, където можеше да се прикрие от идващия полицай.
Прецени, че ако върви с такава скорост, че да не привлича вниманието, ще измине последните тридесет метра за по-малко от десет секунди. Изчака полицаят да стигне крайната си точка.