— Какво общо има тук…
— Ами това, че Григорий Василевич Романов, за когото сърце не ми дава да кажа нищо хубаво, за някакви си десет години превърна нашия град в такова работническо селище. — Гоголев обърна коняка си.
Александър последва примера му, за да схване хода на мислите на колегата си.
— А какво общо има… — пак се опита той да обърне разговора в интересуващото го русло.
— Ами това, че се чудя. Сред това повсеместно питерско работническо селище се срещат жени. Не бабички с побелели букли. На средна възраст, по-млади и съвсем млади. Те са петербургчанки, разбираш ли? Умни са, иронични, при това раними. Те са съвършено непрактични, но по удивителен начин се изхитряват да оцелеят дори при днешния бардак, без да губят достойнството си. Могат да похарчат последните си пари за някакви прищевки: камъчета в странен обков, някакви безполезни картини, които нямат никаква пазарна стойност. Откъде е това у тях? Струва ми се, че е някаква магия на тукашните блата. Сякаш те са някакви магьосници или русалки. Струва ти се, ще блесне светлината и те ще изчезнат. Между другото по правило почти всички такива жени са нощни птици. Оживяват чак вечерта.
— И какво, в Москва няма ли такива жени? — попита Александър, като допълни чашките.
— Знаеш, че почти няма. Или ако има, то те са бивши петербургчанки — разсмя се Виктор. — Наистина московчанките са забележителни жени — стилни, силни, точни. Но… как да кажа? Те винаги знаят какво искат от живота. Което е добре. Но в това няма очарование.
Саша се замисли, като се опитваше да разкара опиянението от коняка. Така ли е или не? Да вземем собствената му жена, Ирина.
Всичко, което каза Виктор, можеше в една или друга степен да бъде отнесено към светлия образ на законната му съпруга. Наистина камъчета в странен обков тя няма да купи с последните си пари. Ще похарчи последните си пари за Ниночка, но във всичко останало… И още как…
Да вземем например… Но леко опияненият му мозък отказваше да търси примери. И изобщо разсъжденията на Гоголев му харесваха. Те в някаква степен го оневиняваха: просто петербургските жени са магьосници и русалки, той каква вина има? Минаваше оттук и влезе в мрежата. Затова Саша каза почти ласкаво:
— Виж го ти какъв поет! Предишния път, когато се запознахме, не заподозрях у теб такъв романтизъм. — Александър напълни пак чашките. — Е, да пием за петербургските жени. Между другото, а мъже от тоя сорт няма ли в Питер? Такива среднощни романтици?
— Има. Но нали те интересуват жените?
Александър се разсмя. Двамата се чукнаха и пиха.
— Е, след петнадесет минути тръгваме.
— Къде отиваме? Що за бардак е това?
— Отиваме на Василиевския остров. Собственикът на жилището е някой си Захаров, по прякор Масловката. След смъртта на родителите му той и неговата сестра наследили петстайно жилище. Скоро сестра му изчезнала по странен начин. Отишла до хлебарницата и не се върнала. И досега се води за издирване. Захаров моментално организирал бърлога. Сега не е проблем да намериш наркотици: на Сенния площад или на Невския пазар. Та той за една доза пробутва наркоманки на клиентите. И на самите клиенти продава тая отрова. А не можеш да го пипнеш гадината, те поемат цялата вина върху себе си: аз, значи, доброволно, по любов го правя. Ако приберат Захаров, откъде ще вземат дрога без пари? Поне с това са наясно. Така че тоя Захаров е голяма гадина. Време е — погледна часовника си Гоголев и стана.
На улицата вече ги очакваше микробус с бойци от Спецназ. Милиционерският мерцедес се носеше из нощния град. Те излязоха на Василиевския остров, понесоха се по проспект „Болшой“ в посока към пристанището. Спряха до висока пететажна сграда.
— Началото на двадесети век. Руски модерн — авторитетно заяви Гоголев, щом излязоха от колата, и посочи сградата. — Момчета, качвайте се на покрива — изкомандва той групата от седем души в камуфлажни униформи. — Семьонов, пригответе ролингсите, чакайте заповед. Групата за прикритие — кимна Гоголев на още трима спецназовци, — качваме се. Връзка след пет минути.
Първата група спецназовци изчезна в съседния вход. Гоголев, Турецки и тримата спецназовци започнаха да се качват по стълбището. Наложи се да вървят доста. Апартаментът, който им трябваше, се намираше на предпоследния етаж, където водеше стръмна като планински връх стълба. Най-после стигнаха.