Единственото, което й дойде наум, беше, че отвлеклият я мъж е наркоман (какво да се прави, нали точно с такива си имаше работа?). Тоест той ще иска от нея наркотици, А тя няма такива. Наташа видя на импровизираната масичка мобилния телефон и пейджъра. Значи той ще се обажда някъде, за да иска да я размени, нея — Наташа! Срещу наркотици. Може и да са цяла банда! Иначе къде изчезна? Лудост, но единствената, която обясняваше ситуацията.
Мислите й бяха прекъснати от скрибуцането на отваряща се врата. Като превъзмогна ужаса, Наташа отпусна тялото си, оброни глава настрана и затвори очи. През гъстите си мигли тя видя високия мъж, който я пресрещна в болничния двор и я доведе тук.
„Май че е сам“ — помисли Наташа, като сдържаше дъха си.
Мъжът погледна към нея, после сложи на дъската спринцовка за еднократна употреба и няколко ампули.
„Точно така, наркоман! — реши Наталия. — Какво пък, с един наркоман в краен случай можеш да се споразумееш.“ Тя с всички сили гонеше от съзнанието си мисълта, че наркоманите са абсолютно непредсказуеми и способни на всичко.
Мъжът седна на стола край масичката-дъска, взе мобилния телефон и защрака с бутоните. Веднага му отговориха.
— Нино — тихо каза Алгерис, — намерих го.
— Хвана ли го? — напрегнато попита Нино.
Те дори не се поздравиха, сякаш изобщо не бяха се разделяли.
— По-добре стана. Взех една жена. Заложничка.
— Защо нея? — повиши тон Нино.
— Повярвай ми, така стана по-добре — ласкаво отговори Алгерис. — Тоя козел е влюбен като последен глупак. Той всичко ще направи. За себе си не би го сторил, но заради нея ще го направи, ще видиш.
— Какво пък — като помълча, каза Нино, — ти по-добре си знаеш. Търсят те.
— Знам.
— Московските номера…
— Вече си сложих питерски — прекъсна я Алгерис.
— Жената чува ли?
— Не мисля. Във всеки случай не се каня да я оставям…
— Всичко ли обмисли?
— Всичко. Стой си вкъщи. Те ще ти се обадят.
— Аз и без това от три дни не съм излизала, чаках да се обадиш — звънна гласът на Нино.
— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — ласкаво каза Алгерис.
Наташа, разбира се, не чуваше гласа на Нино, но много добре чуваше какво говори мъжът. Значи той не е наркоман. Отвлекли са я заради някой друг. Тя е примамка. Но за кого? Кой е влюбен като глупак? Господи, разбра Наташа, та това е Саша. Следователят. И тя веднага разпозна мъжа. Това беше онзи, дето ги гледаше през черните си очила на болничната алейка. Алгерис седеше на стола в профил и Наташа разпозна и правия нос, и рязко очертаната брадичка.
„… Във всеки случай не се каня да я оставям…“ — беше казал мъжът. Тоест какво, той се канеше да я убие? Ако Наташа в този момент стоеше права, то направо би се строполила на пода. Но тя и така си беше на пода. Мъжът остави телефона и тръгна към нея. От дивия, първобитен ужас Наташа широко отвори очи и закрещя. Но гърлото й се сви спазматично и от устните й се откъсна само лек шепот.
— Ти си чула? — досети се мъжът, застанал пред нея, като се залюля леко на яките си крака. — Какво пък, така е по-добре.
Той приклекна на пети, като се вглеждаше в нейните застинали, широко отворени очи. В ръката му имаше пистолет и Наташа затвори очи, притискайки се към стената, сякаш искаше да се разтвори в нея.
— Не се плаши, момиче — подсмихна се мъжът. — Засега няма да те убивам. Сега ще се обадим на твоя следотърсач, ще му съобщя моите условия. А ти ще издрънкаш нещо в слушалката. За да се убеди, че си при мен. Ако се държиш добре, ще те убия безболезнено. С един изстрел. Няма и да усетиш. Ако правиш глупости, ще те разстрелвам бавно, на части. Първо ръката — той хвана Наташа за китката. Тя се дръпна в опит да се освободи. — После кракът — той стисна коляното й и Наташа пак изкрещя. И пак от устните й се отрони само тихо хлипане. — Не те съвет вам да крещиш. Нищо няма да се чуе. Не ме карай да ти напъхам някой парцал в устата. Красиво ли ще бъде, помисли сама? — Той се подсмихна. — Е, ще се обаждаме ли?
— Дайте ми вода — само с устни помоли жената. — Не мога да говоря.