— Млъкни, Турецки — прекъсна го Алгерис. — Казах ти всичко, което имах да казвам. Плюя аз на депутатите ти. Ако в дванадесет часа Тамрико не излезе от следствения арест, в дванадесет и една минута ще застрелям Наташа.
— А може вече да си я застрелял? — попита Турецки. — Или да си я пребил. Чух, че я удари. Нека тя да ми каже, че е жива. Иначе какъв смисъл има изобщо да разговарям с теб?
— Добре — бавно отговори Алгерис. — Нека да ти каже, че е жива. Но ако каже още нещо, то може да се окаже нежива. Разбрахме ли се, Наташа? — обърна се той вече към жената.
Тя кимна. Алгерис поднесе до устата й телефона, като насочи с другата си ръка пистолета срещу главата й.
Жената въздъхна и каза:
— Жива съм…
Наташа още не бе успяла да произнесе тая кратка фраза докрай, когато в слушалката се чу гласът на Александър:
— Разбрах всичко, Наташа — меко, но с натъртване произнесе Турецки.
Алгерис се отдалечи от жената с мобилния телефон в ръка.
— Е, чу ли?
— Чух — отвърна Турецки. — Стараем се, Алгерис. Но и ти не се впрягай. Глупаво е да убиеш човека заради някакъв си половин час. А главното е, че нищо няма да спечелиш.
Алгерис се извърна от Наташа. Не искаше тя да види как той обмисля ситуацията. И това стана много навреме. Защото Наташа също не искаше Алгерис да види как по бузите й се стичат сълзи.
В осем и петнадесет сутринта огромната територия на болницата беше отцепена от външната страна на каменната ограда. Бързащите на работа служители не забелязваха старателно замаскираните спецназовци. Главният лекар на болницата, млад, тридесет и пет годишен мъж, вече се намираше в кабинета си. Там бе и главният инженер на болничния комплекс — възрастен арменец. Освен тях двамата в кабинета присъстваха Турецки, Гоголев и още няколко служители на питерската криминална милиция.
Мъжете седяха край обширната маса за съвещания. Върху нея лежеше кадастрален план на територията на болницата. На плана в съответния мащаб бяха изобразени всички болнични корпуси.
Вардан Вазгенович Мирзоян показваше с късо моливче по плана.
— Четиринадесети и пети корпус са в основен ремонт. Има и два строящи се корпуса — забоде той молива в съответните точки на скицата.
— Мазета? — попита Гоголев.
— По принцип можеш да влезеш в мазето на всеки корпус. Всяко от тях има два входа. При главната врата и от задната страна на сградата. Задните врати обикновено са заключени, но няма катинар, който да не може да бъде отключен, доколкото знам. Наистина да се скриеш незабелязано в действащите болнични корпуси е по-сложно. Мазетата се използват за складове. Има вероятност някоя сестра или санитарка да слезе примерно за хлорамин.
Мъжете се спогледаха. Ака Денисова се намира в такова мазе и хипотетичната сестра или санитарка слезе долу, броят на заложниците ще се увеличи. А може да се появи и труп.
— Още два корпуса са дадени под наем — продължи главният инженер, като посочи четириъгълничетата в отдалечената, срещуположна на централния вход територия. — Там са и болничната морга, и вторият портал за района на болницата.
— Кой наема сградите? — попита Турецки.
— АД „Нови технологии“ арендува едната, в другата има някаква строителна фирма.
В джоба на Турецки запиука мобилният телефон.
Александър отиде към ъгъла на кабинета.
— Саша? — чу се разтревоженият глас на Меркулов.
— Да, Костя.
— Как е при вас?
— Засега никак.
— Ние сме с Грязнов в кабинета ми. Постановлението за променяне мярката за неотклонение на Тамара Кантурия ще бъде готово след час.
— Добре, но трябва да протакаме времето. Нали разбираш, че щом Кантурия излезе от ареста, заложничката става ненужна. Обаждайте се на Свимонашвили, протакайте, разтягайте времето. Мисля, че сме на прав път. Заложничката е някъде на територията на болницата. Но това е огромен район, има маса сгради. Издирването може да се проточи. Затова главното е да ги успокоим и да протакаме.
— Добре. Ще им се обадим. Ето, Вячеслав взема слушалката.
— Саша, привет — чу се характерният баритон на Слава. — Как си?
— Работим, Слава. Пресмятаме вариантите.