Алгерис пъхна телефона в джоба си. Погледна към пленничката си. Тя се извърна към прозорчето. По бузата й се стичаше сълза.
— Значи така — най-после реши той, като се приближи към Наташа и приклекна до нея. — Сега ще излезем оттук. Ще вървим прегърнати. Ще те държа на мушка. Трябва да излезем през вратата и да влезем в колата. Тя е тук наблизо. Три минути пеша. Само да мръднеш, ще те застрелям. Вече ме познаваш…
Наташа изхълца, после стисна устни.
— Не, така няма да стане — замислено каза Алгерис. Той бързо се приближи до масичката, счупи една ампула, разкъса опаковката на спринцовката и я напълни с жълтеникавата течност.
— Дай си ръката! — заповяда той на Наташа и я хвана за китката.
Тя ужасено се задърпа, като клатеше глава.
— Глупачка! Не се каня да те убивам, трябва да изляза с теб.
Говореше всичко това повече на себе си, защото Наташа, притисната към стената от якото му тяло, не можеше да се съпротивлява. Той напипа вената и стисна ръката й над мястото. С другата ръка сръчно забоде иглата и отпусна хватката си. Течността потече във вената.
— Излизат — чу се по радиотелефона гласът на Руслан.
— Добре, Руслан. Дръж го на прицел. Главното е да не му дадем да стигне до колата.
Излязлата от далечната страна на сградата двойка представляваше доста странна гледка. Прилично изглеждаща жена в светъл шлифер бавно вървеше към портала на болницата, като постоянно се препъваше и се поклащаше. Странна усмивка озаряваше лицето й. Крачещият до нея мъж плътно я беше прегърнал. Едната му ръка бе пъхната под шлифера на жената. Можеше да си помисли човек, че той иска по-явно да усети тялото на любимата си. С другата си ръка мъжът здраво държеше жената над лакътя. Той току й шепнеше нещо на ухото. Явно някакви нежни слова. Дамата продължаваше да се усмихва. Изобщо можеше да си помисли човек, че двойката се е позабавлявала в мазето, от което излязоха. Което и предположи наблюдаващата ги от втория етаж работничка в лабораторията.
— Съвсем нямат срама! — от сърце подхвърли тя в гръб на двойката. Сякаш можеха да я чуят през затворения прозорец. — Посред бял ден, направо в мазето! А и жената на това отгоре е пияна! А като я гледащ в гръб — съвсем прилична. Хубав шлифер. Пък се клати като пиян каруцар! Пфу!
Поклащането на Наташа много пречеше на Руслан. Алгерис, който вървеше някак зад нея, тъй като с една ръка придържаше спътничката си, а с другата опираше пистолета в гърба й, се виждаше в оптическия прицел само половин глава наляво от кестенявата коса на Наташа. Жената постоянно се клатеше и главата на мъжа също се местеше в кръстчето на прицела. Руслан всячески се опитваше да намести светлорусия тил с нужната точка на прицела.
Двойката се приближи до портала на болницата. Алгерис го погледна и застина. Винаги отворената метална вратичка за хората сега беше заключена.
— Отворете! — викна той, като спря точно пред решетестата вратичка.
— Главният лекар нареди да я затворим. Че то постоянно влизат хора от бензиностанцията. Вече няколко кражби станаха — свадливо говореше някой от стаичката на охраната.
— Слушай, приятел, с добро те моля. Виж, на жената й е лошо? А колата ми е ей там, на две крачки. Какво сега, през целия двор ли да я водя обратно?
Наташа продължаваше да се поклаща.
— Ами ти я вкарай тук. Може да й трябва лекар?
Алгерис се обърна. Наоколо нямаше никой. Тази част от двора на болницата беше най-отдалечена и пуста.
— Добре — съгласи се изведнъж той. — Излез да ми помогнеш. Щото тя вече пада, не мога да я удържа.
От стаичката на охраната се подаде един мъж. Алгерис бързо блъсна Наташа напред, към вратичката, и насочи пистолета срещу Гоголев. И изведнъж се разтресе, ръката му леко се отпусна. Чу се изстрел и Гоголев падна на колене, като се хвана за ръкава, който бързо взе да се обагря с кръв. Но погледът на Виктор Петрович беше устремен към Смакаускас, който се залюля на яките си крака и рухна напред, като притисна под себе си свличащата се по решетката Наташа.
След минута от всички страни към тях тичаха хора. Спецназовци в камуфлажни униформи, проседели четири часа в засада край сградата. Бившите „техници“ по парното. От помещението срещу входа на бензиностанцията изскочи неизвестно как оказалият се там Турецки. Гоголев и Наташа вече се намираха в стаичката на охраната. Един от спецназовците стягаше ранената ръка на Виктор с гумено маркуче. Наташа седеше на диванчето. Шлиферът й беше окървавен. Тя се усмихваше, докато гледаше хората наоколо с разширени зеници, които правеха очите й почти черни.