— Запишете го в протокола — подхвърли към подчинените си Грузанов.
Нина Свимонашвили небрежно свлече от раменете си норковото палто и някой от свитата й тутакси го подхвана, после тя отиде зад бюрото си, седна във въртящото се кожено кресло и без да бърза, започна да отваря едно след друго чекмеджетата.
В кабинета влезе един от оперативните служители на МУР.
— Владимир Юриевич — обърна се той към Фрязин, — вижте, иззехме го от посетителите.
Той сложи на бюрото на собственичката две кутийки с ампули, еднократни спринцовки и пакетчета с жълтеникав прах…
Госпожа Свимонашвили бегло погледна към бюрото си и сви рамене: аз какво общо имам?
Володя взе една от ампулите. Мътна, жълтеникава течност. Той беше виждал и преди такива ампули.
— Ако се съди по вида, „китайски белтък“, а? — попита Фрязин, без да адресира конкретно въпроса си, като погледна Нина Вахтанговна.
Миглите на жената леко трепнаха, но лицето й остана непроницаемо, съхранявайки хладно презрение.
— Ние, разбира се, нищо не знаем — промърмори Володя сякаш на себе си.
Но нещо в този кабинет го караше да застане нащрек. Той пак огледа присъстващите. Ами да, светлорусия бодигард го няма. Кога изчезна? Володя си спомни, че оня отвори вратата на кабинета пред собственичката, после започна суматохата в залата, която отвлече вниманието на всички, а след това… след това вече не го видя!
— Оформете изземането и задръжте притежателите — подхвърли Фрязин на оперативника и тръгна към вратата.
— Данъчното управление и наркотици ли търси? — чу той зад гърба си насмешливия женски глас с грузински акцент. Фрязин изруга безмълвно и излезе в коридора.
Там нямаше никой. Володя бързо тръгна към противоположната страна на игралната зала.
Коридорът извиваше покрай служебните помещения по някакъв причудлив начин. Фрязин зави зад ъгъла и видя светлорусия. Той вървеше срещу него, без да бърза, и в движение вдигаше ципа на панталона си.
— И ти ли към тоалетната, приятел? — обаятелно се усмихна мъжът. — Ела, ще ти я покажа.
Фрязин нямаше друг избор, освен да отиде под конвой до блестящата от чистота тоалетна.
Те се върнаха заедно в кабинета. Нина Свимонашвили хвърли бърз поглед към бодигарда и извърна очи. Майор Грузанов внимателно разглеждаше лиценза. Документът си беше съвсем наред.
— Другарю майор, дойде представител на банката — докладва един боец от физическата защита, като пропусна пред себе си в кабинета едър, подпухнал мъж на около тридесет години с очила с дебели лещи.
Мъжът потърси да срещне погледа на госпожа Свимонашвили. Изплашените му очи сякаш питаха нещо. Като пресрещна непроницаемия взор на черните грузински очи, той въздъхна и попита присъстващите:
— Какъв е проблемът, господа? Каква неотложна причина ви кара да ме вдигате от леглото посред нощ?
Майор Грузанов за пореден път си изпя урока за проверката на хазартните заведения и предложи на представителя на банката да заповяда на своята бдителна служителка да отвори непристъпните врати, за да се уверят в абсолютната законност на валутните операции на територията на казиното. Представителят на банката сви рамене — какво толкова, моля! Той тръгна към чейндж-пункта, придружен от Грузанов, момчетата от данъчната, Фрязин и подчинения му оперативен служител от МУР. Още двама останаха в кабинета на госпожа Свимонашвили, която категорично отказа да присъства при проверката на пункта за обмяна на валута.
— Катерина, отвори — заповяда пълният мъж, като почука с кокалчетата на пръстите си по затвореното прозорче. — Аз съм, Алберт Григориевич.
Но Катерина не отговаряше. Като направи още два неуспешни опита да се разбере с несговорчивата Катерина, представителят на банката недоумяващо сви рамене, извади собствената си връзка ключове и отключи бравите. Фрязин, който предчувстваше нещо лошо, го отстрани с рамо и разтвори металната врата. Момичето седеше с гръб към вратата, с лице към отворения докрай сейф. Едната й ръка лежеше на масичката, в нея беше забита спринцовка. Фрязин пристъпи напред и погледна безкръвното й лице. Оттам го гледаха празни очи с разширени зеници. Другата ръка на момичето безволево висеше край тялото й. Володя докосна китката й. Нямаше пулс, момичето беше мъртво.
Таксито спря.
— Това е. Улица „Череповецки“ четиринадесет. Стигнахме.