— Добре. Благодаря.
Сергей Николаевич остави слушалката. Лошо стана. Сега всички ще говорят, че той нито веднъж не е навестил брат си. А нали брат му е важен държавен служител! Разбира се, в реанимацията изобщо нямаше да го допуснат, но нали нито той, нито Нино дори не се обадиха по телефона тези от в болницата. И за всичко е виновна Нино! Направо побърка всички — моето момиче, та моето момиче… Ето, Иван не издържа и си излезе от къщи. Между другото време му е да се връща. Вече минаха три дни. Колко може да стои на тая вила в началото на октомври? Още повече че сега пък трябва да се занимават с погребение. Колко не навреме! Иля вечно вършеше нещата не навреме!
Сергей Николаевич стана от стола и хвана куфарчето си, но телефонът пак иззвъня. Само че мобилният му. Достъпен само за избрани лица. Той го вдигна до ухото си.
Това, което чу, го хвърли в пълен ужас.
— Какво? Какво? — изкрещя той, след като чу краткото съобщение. Лицето му пребледня.
Висницки се замята из кабинета, безсмислено вземаше някакви документи, пъхаше ги в куфарчето си. Сграбчи най-после шлифера си и изхвърча от кабинета, като едва не събори секретарката.
Нина Вахтанговна седя в своя линкълн край вратата на „Матроска тишина“ два часа. Тя пристигна по-рано от уговореното време с огромен букет бели рози. Седеше в колата, стиснала тънките си пръсти, без да откъсва поглед от вратата, от която трябваше да излезе дъщеря й.
„Говори радиостанция «Маяк». Московско време тринадесет часът“ — съобщи женски глас от радиокасетофона. Нино се напрегна като опъната струна. Но Тамара не се показваше. Още петнадесет невъзможно дълги минути тя не сваляше очи от вратата. После започна да звъни по телефона. Но всички длъжностни лица — всичките тия Грязнови, Меркулови — сякаш бяха потънали вдън земя.
Прелюбезните сутринта секретарки, които гукаха със сладък глас: „Сега с вас ще говори заместник главният прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов…“, или: „Сега ще ви свържа с Вячеслав Иванович Грязнов“ — всички те сега й отговаряха с обидно равнодушен тон: „Няма го в службата… Излезе… Не се знае кога ще се върне…“
Всички сякаш вдън земя се продъниха. Дори проклетото адвокатче явно беше изключило мобилния си телефон.
Нина Вахтанговна излезе от колата и тръгна към портала на следствения арест. Дежурният сержант я осведоми, че мярката за неотклонение на арестуваната Тамара Кантурия не е променена. Край.
Нино се върна в колата и запали дълга цигара.
— Вкъщи — подхвърли тя на шофьора.
Линкълнът потегли. Белите рози, нежно положени на задната седалка, печално се люшнаха.
Сергей се мяташе из апартамента. В хола зееше с тъмнокафявата си паст голям куфар.
— Появи се най-после! — подметна той на жена си, като я видя да влиза.
— Какво става? — сухо попита Нина Вахтанговна и влезе в кухнята.
— Какво става? — Мъжът й се хвърли след нея: — Твоят любовник, твоят кретен е отвлякъл жена!
— Знам — сдържано отговори Нино, но очите й потъмняха още повече. — Интересно откъде знаеш ти, гамахлебуло?
Нино застана до прозореца.
— Не смей да ругаеш? — кресна Сергей. Той се приближи плътно до жена си. — Знам не само това. Знам, че твоят кретен е завлякъл жената в мазето на нашата лаборатория! Чуваш ли? Всички са ги спипали! Целият бизнес е съсипан!
— А Алгерис? — в миговете на вълнение грузинският акцент на Нино се усилваше забележимо.
— Пречукали са го!
Нино отблъсна мъжа си, седна до кухненската маса и запали цигара. Дългите й пръсти потрепваха.
— Какво, намери си майстора, а? — кривеше се Сергей. — Пречукали са го — с удоволствие повтори той, без да сваля очи от вкаменилото се лице на жена си. — Но това не е всичко. Знаеш ли, че Вано е превел всички пари от сметката ни зад граница, в онова проклето Науру? Току-що идвам от банката. Ние сме просяци. Нямаме и копейка. А синът ни е избягал зад граница. Чуваш ли ма, чучхиани?
Нино пребеля. Очите й се присвиха.
— Какво каза? — бавно проговори тя.
— Каквото чу! — изквича Сергей.
— Как ме нарече?
Нино се надигна и отблъсна застаналия пред нея мъж. Приближи се до мивката, наля си вода в една чаша. Наля си я направо от чешмата, което никога не се бе случвало. И започна да пие на малки глътки.