Шофьорът гледаше все още със страх хилавия си пътник. Андрюха зяпаше към улицата. „Дали пък да не духна? — мина му отчаяна мисъл. — Аз може и да духна, обаче тоя гад ще пипне майка ми.“ Андрюха пак си спомни удушената Чита. В този момент от входа на съседния блок на дванайсети номер, без да бърза, излезе Митяй. Андрюха напъха парите в ръката на шофьора и излезе от таксито. Митяй изчака колата да се отдалечи и се приближи до него.
— Как е, наред ли е всичко?
— Ох, Митяй, мислех си, че ще пукна от страх. Ами ако оня бе хванал друго такси и ме беше стигнал?
— Ако те беше стигнал — щеше да те очисти, факт — весело отговори той. — Обаче нали не можа. Така че ти, Андрюха, се справи с първата бойна задача. По-точно с втората.
Митяй многозначително се подсмихна.
„Гад — тъжно помисли Андрюха. — Как да се откача от теб, гадино? Като нищо ще ме очисти, само нещо да не му е по кефа. Пука му на тоя псих за мен и за другите. Остави ме при Доктора, а той самият духна със стоката. Ами ако Доктора наистина ме беше настигнал или пък бе викнал когото трябва — сигурно не работи сам с дрогата, няма начин да не са екип. Щяха да ме нарежат на лентички…“ — На Андрюха му стана така жално за себе си, че тихичко застена.
— Кво виеш бе, лайно? — заплашително попита Митяй.
— Аз… нищо — отговори Андрюха, като хлипаше.
— Що си се разхленчил като жена? Сега ще идем при Женка, ще разпуснем. Че ние с такава стока сме милионери. Друг на мое място би те зарязал при Доктора, а аз и адреса ти дадох. Оценявай, нищожество.
— Ама защо съм ти аз, Митяй? — хленчеше Андрюха, докато вървяха през разни вътрешни дворове. — Каква полза има от мен? Пусни ме, а! Кълна се, нищо и никога няма да…
Той захриптя, притиснат към стената на блока. Гърлото му беше стиснато от желязна ръка.
— Ще те пусна само под водата — бавно каза Митяй, като се усмихваше ужасяващо и го гледаше с побелели очи. — Ти, боклук, забрави кой си и кой аз! Аз съм свръхчовек, а ти си ми домашното животинче. За да не ми е скучно. А като ми доскучае, тогава ще дойде последният ден от нещастния ти живот. Ясно?
Андрюха отчаяно взе да кима.
— Така — отслаби хватката си Митяй. — Смятай го за последно предупреждение. Ако още веднъж завиеш — отстранявам те от терена. С червен картон. — Той го пусна най-после и закрачи напред. Андрюха мълчаливо заситни след него, като бършеше сълзите си.
Той не забеляза как стигнаха до търсения блок и влязоха в асансьора. Всичките му сили бяха съсредоточени в едно — да не ядосва господаря. А това беше трудно: завладяла го бе истерична плачливост.
Вратата на апартамента отвори млада жена в избродиран с дракони копринен халат.
— Влизайте, момчета — усмихна се тя и тръгна към кухнята.
Митяй със своето „домашно животинче“ тръгна след нея. В кухнята обядваха деца. Момче на дванадесет години кимна към влезлите, докато нагъваше едно кюфте, и ги огледа с бърз поглед на възрастен. До него пухкаво, къдраво момиченце на около пет години ровеше с лъжицата из чинията си.
— Мамо, не искам повече — хленчеше момиченцето.
— Татусенка, още две лъжички — ласкаво я уговаряше драконовата майка.
Андрюха зяпаше с опулени очи кухнята. Такъв интериор беше виждал само по телевизията в рекламни клипове от типа „Направено с ум“ или „Тефал, ти винаги мислиш за нас!“. Явно и непознатата за Андрюха фирма „Тефал“, и останалите чужди фирми бяха запълнили руския пазар с основната цел да направят живота на стопанката на този дом изключително приятен и удобен. Обзаведената със светли мебели кухня беше натъпкана с всички блага на цивилизацията: вградена пералня, електрическа печка с абсолютно равна стъклена плоча, на която бяха обозначени кръговете на нагревателните спирали, висок хладилник (той ми е толкова умен!), миялна машина и куп други дреболии от бялата техника.
„Виж ги как си живеят, гадините! — със завист помисли Андрюха. В съзнанието му изникна неговото собствено жилище, състоящо се от една стая, която се налагаше да дели с майка си. — Да, дрогата е златно находище, това не ти е да навиваш гайки“ — спомни си той своята кратка работа в завода:
— Какво ще пиете? — попита жената гостите.
— Абе ние сме прости хора, може и водчица — отговори за двамата Митяй, като се усмихна добродушно.
Жената извади от хладилника шише водка, пластмасова бутилка с тоник и три високи чаши. Като наля в чашите водка, тя се пресегна за тоника.