— Володя, виж! — повика Фрязин специалистът по наркотичните вещества, старши оперативният служител от МУР Олег Лойко.
— Свидетелите, моля, приближете се. — Фрязин пропусна в тясното пространство внушителна семейна двойка от посетителите на заведението и следователя от прокуратурата, ръководител на дежурната група. Лицето на добре гледаната, дама изразяваше отвращение и любопитство.
Докато следователят попълваше протокола за огледа на местопроизшествието, Володя се опитваше да се успокои. Беше му доста трудно. Той вече бе надушил следата. Дългото, многомесечно, безплодно преследване на новия страшно силен наркотик, изглежда, придобиваше нов обрат. Сега беше много важно да се разпитат хората, които биха могли да са замесени в този бизнес. Внезапността на проведената операция, присъствието на много служители на МУР и данъчната полиция, стряскащият камуфлаж на момчетата от физическата защита можеха да сринат самообладанието на някого от престъпниците, пък макар и за кратко. Поне Фрязин разчиташе на това.
— Къде е Свимонашвили? — попита Володя оперативника Николай Емелянов.
— Седи си в кабинета. Грузанов обеща трийсетина минути да я притиска с документите. Не сваляме очи от нея.
— Добре. Къде е представителят на банката?
Пухкавият мъж стоеше облегнат на стената на тесния коридор, забелил късогледите си очи.
„Шубе те е, приятел. Преиграваш обаче. Не ти вярвам“ — помисли си Фрязин почти с цитат от класиката на родната режисура.
— Алберт Григориевич! Трябва да ви задам няколко въпроса. — Володя пъхна пред късогледите очи на Гнездин служебната си карта.
— Боже, какъв ужас! — с треперещ глас се отзова пухкавият Алберт Григориевич. — Разбира се — сякаш се сепна той. — На вашите услуги съм.
— Коля, проследи, моля те, да не ни пречат — помоли Фрязин Емелянов, после откри с поглед две кресла, разположени в служебния коридор и отделени с масичка, върху която имаше телефон. — Да поседнем — покани той. — С ваше разрешение, ще включа касетофона. — Мъжът сви пухкавите си рамене и кимна. — Представете се, моля.
— Алберт Григориевич Гнездин, изпълнителен директор на банка „Елис“ — с треперещ глас започна пухкавият мъж, като попоглеждаше здравеняците в стоманеносиво облекло и видимо очакваше незабавно да употребят спрямо него физически методи на въздействие.
— Съобщете трите имена на касиерката от пункта за обмяна на валута на банка „Елис“, разположен в казино „Терек“.
— Горностаева, Екатерина… като че ли Александровна.
— Защо „като че ли“?
— Не я помня. Тя нали е млада, малко над двадесетте. Никой не се обръщаше към нея с малкото и бащиното й име.
— Как ще характеризирате служебно Горностаева?
— Нямаше претенции към нея — сви пълните си рамене Алберт Григориевич. — Впрочем тя е съвсем отскоро при нас. Как да я характеризирам? Ами че аз практически не съм я виждал. Аз съм в банката, тя тук.
— Как можете да обясните, че в служебната й каса са намерени кутийки с ампули, съдържащи неизвестно вещество?
— Боже мой! Че как да го обясня! — развълнува се Гнездин и даже размърда дебелите си крака. — Никак! Аз въобще не идвам тук, нали ви обясних вече. Оборота го превозва до банката наш куриер. Кой да знае, че е наркоманка! Така съм потресен! — занарежда Алберт Григориевич.
— Защо решихте, че смъртта й е свързана с наркотици? — напрегна се Фрязин.
— Аз!… Аз нищо не съм решил — обърка се Гнездин. — Просто си помислих, че щом сте намерили ампули, при това без маркировка…
— Имахте ли данни, че Горностаева е употребявала или разпространявала наркотици?
— Ами… Как да ви кажа… Аз лично не съм я виждал, но кой знае. От какво иначе да умре такава млада? Я какво е сторила със себе си!
— Сигурен ли сте, че сама го е сторила?
— Боже мой, а кой друг? — ококори очи Гнездин.
— В обменния пункт има още една врата. Кой има ключове от нея?
— Катерина имаше. И аз. Но аз имам алиби! Когато дойдох, тя вече беше мъртва! — нервно извика представителят на банката, като се озърташе настрани и явно приканваше за свидетели суровите момчета от физическата защита.
— Успокойте се, Алберт Григориевич. Кажете, тя имаше ли врагове? Или враждебни отношения с някого?