Бен погледна към трополящата електронна машина и веждите му отново се повдигнаха. Брайън се разсмя на изражението му и посочи към другия край на лабораторията.
— Виртуална, мнима реалност. Просто не мога да повярвам в напредъка през последните десет години. Ние ще влезем в тези симулационни костюми, а Свен ще се присъедини към нас по електронен път. Шели ще управлява симулаторите.
Костюмите се отвориха отзад; Брайън и Бен се събуха и влязоха в тях. Бяха прикрепени към кръста, така че да могат да се обръщат и извиват, докато „вървят“. Двуизмерните автомати на пода им даваха възможност да движат ходилата си във всички посоки, докато други симулационни механизми имитираха формите и фактурата на терена, по който „вървяха“. Съвсем леките шлемове се въртяха ведно с главите им, а на екраните се пресъздаваше компютърно генерираната картина. Бен вдигна очи и видя паметника на Вашингтон да се издига над короните на дърветата.
— Намираме се във Вашингтон — рече той.
— Защо не? Подробностите за града са в паметта на компютъра, а така Свен ще може да се справи с калпавите шофьори от Окръга18.
Илюзията бе почти съвършена. Свен стоеше изправен до тях и въртеше очи на всички посоки. Бен се обърна към изображението на Брайън. Само че това не беше той.
— Брайън… — ти си момиче… чернокожо момиче!
— Защо не? Моето изображение тук е виртуална реалност, създадена от компютъра, тъй че мога да бъда каквото и да е. Така Свен получава като допълнителна „премия“ възможността да се среща с нови хора, с жени, с представители на малцинствата, с когото и да е. Да се поразходим ли?
Закрачиха из парка, чуха далечния шум на автомобилно движение, в дърветата над тях гукаха гълъби. Насреща им се зададе двойка, мина покрай тях, говореха си и изобщо не обърнаха внимание на тътрещия се дървовиден робот.
— Още не сме се опитвали да пресичаме улици — рече Брайън, — защо да не опитаме сега. Направи го малко по-простичко, като за първи път, Шели.
Шели сигурно бутна нещо по управлението, защото оживеният трафик по улицата пред тях започна да намалява. Виждаха как преминават все по-малко и по-малко коли, и когато стигнаха до бордюра, в полезрението им нямаше нито една. Дори и паркираните бяха изчезнали, а всички пешеходци завиха зад ъглите и повече не се появиха.
— Искам да бъде колкото е възможно по-просто. По-късно можем да опитаме с коли и с хора — обясни Брайън. — Свен, мисля, че можеш да слезеш от бордюра.
— Да.
— Добре. Да пресичаме ли?
Бен и Брайън тръгнаха към платното.
— Не — рече Свен.
Брайън се обърна към непомръдващата фигура.
— Хайде, няма нищо страшно.
— Ти ми каза, че трябва да пресичам, само ако съм сигурен, че не идва кола.
— Ами огледай се в двете посоки. Не се вижда нищо, хайде да вървим.
Свен не помръдна.
— Не съм сигурен.
— Но нали се огледа?
— Да, тогава нямаше кола. Но сега си е сега.
Бен се засмя.
— Възприемаш много буквално, Свен. Наистина няма нищо страшно. Можеш да се огледаш в двете посоки на километър разстояние. Дори иззад ъгъла да се появи кола със сто километра в час, пак ще успеем да пресечем.
— Но ако се движи с петстотин километра в час, ще ни удари.
— Добре, Свен, достатъчно за днес — рече Брайън. — Изключи.
Улицата изчезна, екранът изгасна; костюмите се отвориха отзад.
— Какво беше това? — попита Бен, измъкна се заднешком и се наведе да вземе обувките си.
— Проблем, с който се сблъскахме и преди. Свен все още не знае кога да спре да разсъждава, да престане да мисли толкова логично. В реалния живот не можем никога да бъдем сто процента сигурни за каквото и да е, затова използваме толкова познание и толкова разсъдък, колкото е подходящо за дадената ситуация. А за да се вземе решение, е необходимо да се стигне до момент, в който мисленето да престане. Ала за да се постигне това, са необходими умения да си заповядаш да спреш. Мисля, че причината, поради която Свен зацикли, е че неговото суперего не му позволи да използва тези умения.
— Искаш да кажеш, че то изключи самия процес, който би трябвало да възпрепятства изключването? Звучи ми съмнително, направо като парадокс. Колко време ще е необходимо това да се поправи?
— Надявам се, че изобщо няма да се налагат поправки. Свен би трябвало да може да се справи сам.
— Имаш предвид да се научи, като натрупва опит?
— Точно така. В крайна сметка няма нищо лошо в началото човек да е прекалено внимателен. За да можеш да се учиш, първо трябва да оцелееш. Може да отнеме известно време, но като се самообучава твърде предпазливо, Свен може би ще си създаде много солидна основа, върху която по-нататък ще напредва много по-бързо. Сега обаче има нещо много по-важно от вървенето. Преди няколко дни Шели интегрира „Дик Трейси“ с Робин. Те са вече доста свързани и работят по въпроса. Свен, Дик Трейси добави ли нови задачи в списъка на твоя ИИ?