— Няма нужда да се виниш или да изпитваш угризение, Брайън. Ти не живееш в миналото си, а го възстановяваш. Стореното е сторено. Студената логика — както винаги си ми казвал.
— Така ли съм казвал?
— През цялото време, докато работехме заедно върху моята машина. Винаги, когато мислите ми ставаха неясни. Беше много твърд по въпроса.
— Би трябвало. Тази твърдост веднъж ми спаси живота.
— Ще ми разкажеш ли за този случай?
— Тцъ. Това е част от миналото ми, спомням си съвсем ясно как се бях объркал. Тогава се оставих някаква глупава емоция да вземе връх над мен. Можем ли да продължим, моля? Какво ще правим по-нататък?
— Ще те включа отново към компютъра. Ще ти задавам въпроси, ще установяваме връзки, ще стимулираме области в ума ти, които са в близост до травмата и ще записваме реакциите ти.
— Тогава да започваме! Включвай връзките!
— Не веднага, първо ще разширим базата данни.
— Давай тогава, докторе, моля те. Чакам с нетърпение да порасна отново. Каза, че преди сме работили заедно?
— Почти три години. Тогава ми каза, че моите изследвания на мозъка са ти помогнали в създаването на ИИ. Във всеки случай ти ми помогна да разработим тази машина. Не бих се справила без теб.
— Три години. Значи след като съм навършил двайсет и една. И как те наричах тогава?
— Ерин. Това е малкото ми име.
— Прекалено нахално ще е да го използва един тийнейджър. Ще се придържам към док4.
Компютърът на Снеърсбрук подаде звуков сигнал и тя погледна съобщението на екрана.
— Почини си няколко минути, Брайън. Ще се върна веднага.
Навън я чакаше Беникоф, изглеждаше съвсем нещастен.
— Току-що ми съобщиха, че генерал Шорхт е тръгнал за насам. Иска да говори с Брайън.
— Не, това е невъзможно. Ще ни попречи на работата. Откъде е научил, че Брайън е дошъл в съзнание? Да не би ти да си му казал…
— По никакъв начин! Но той си има шпиони навсякъде. Може би дори кабинетът ти се подслушва. Трябваше да се сетя… не, щеше да е излишно губене на време. Той се добира до всичко, което иска да узнае. Веднага щом чух, че се е запътил насам, вдигнах телефона и се свързах с най-високото място. Но още нямам отговор, затова ще трябва да ми помогнеш. Ако стигне до крайност, трябва да предприемем забавящи маневри.
— Ще си извадя скалпелите!
— Е, не чак дотам. Искам да бавиш топката. Говорете си колкото е възможно по-дълго.
— Ще направя нещо още по-добро — рече Ерин Снеърсбрук и посегна към телефона. — Ще използвам неговия трик и ще го пратя в друга стая…
— Не, няма да го направите. Защото вече съм в тази, в която трябва.
Генерал Шорхт бе застанал на прага на отворената врата. Лека усмивка пробягна по мрачното му лице и моментално изчезна. Един полковник държеше вратата отворена, друг стоеше до генерала. Снеърсбрук заговори спокойно, с тона на хирург в операционна зала.
— Трябва да ви помоля да напуснете, генерале. Това е болница и съвсем наблизо се намира мой тежко болен пациент. Моля ви най-любезно да си вървите.
Генерал Шорхт замарширува към жената и я изгледа със студен поглед.
— Тази история отдавна престана да бъде смешна. Отдръпнете се, инак ще бъда принуден да наредя да ви отстранят.
— В тази болница нямате никаква власт. Абсолютно никаква. Мистър Беникоф, моля ви, обадете се по онзи телефон в дежурната стая. Случаят е спешен. Искам да дойдат шестима санитари.
Ала когато Беникоф посегна към телефона, единият от полковниците сложи ръка върху апарата.
— Никакви телефонни разговори — рече той.
Д-р Снеърсбрук опря решително гръб о вратата.
— Ще ви предявя углавно обвинение за тези действия, генерале. Намирате се в цивилна болница, а не във военна база…
— Отстранете я — нареди Шорхт. — Ако е необходимо, използвайте сила.
Вторият полковник пристъпи напред.
— Това ще е неразумно — намеси се Беникоф.
— Отстранявам и вас от това разследване, Беникоф — рече генералът. — Държахте се неприязнено и неконструктивно. Отстранете и двамата.
Беникоф не направи опит да спре офицера, когато той мина покрай него и посегна към лекарката. Чак тогава сплете ръце в общ юмрук, замахна рязко и го стовари силно върху кръста на полковника, точно по бъбреците: онзи изохка, и изгубил дъх, се свлече на пода.
В последвалата неочаквания екшън тишина звънът на телефона бе остър и силен. Полковникът, който държеше ръка върху апарата, понечи да вдигне слушалката, но първо се обърна за указания към генерал Шорхт.