Джей Джей кимна.
— Дотук следвам мисълта ти.
— Старите програми за експертни системи, тези от първо поколение, можеха да правят само по едно нещо, само едно — например да играят шах или да поставят диагнози за бъбречни заболявания, или пък да проектират компютърни интегрални схеми. Но всяка от тези програми правеше само и винаги едно и също нещо, дори ако резултатите бяха незадоволителни. Експертните системи станаха първата крачка по пътя към създаването на ИИ, защото те могат да мислят — по много прост и стереотипен начин. Самообучаващите се системи бяха следващата стъпка. А сега мисля, че моята нова програма за развитие на знанията ще бъде следващата голяма стъпка, защото може да прави толкова много неща, без да се разваля и обърква.
— Дай ми пример.
— Имате ли лингвафон и воксфакс в кабинета си?
— Разбира се.
— Ето, те представляват два чудесни примера за това, за което говоря. Свързвате ли се често с чужди страни?
— Да, доста често. Преди малко говорих с Япония.
— Случвало ли се е в някой момент човекът, с който говорите, да спре за малко?
— Мисля, че да. Лицето му някак си застива за миг.
— Това е, защото лингвафонът работи в режим „Реално време“. Понякога няма как да преведеш дадена дума веднага, защото не можеш да разбереш смисъла й, докато не видиш следващата дума — например думи, като „син“ — „дете“ и „син цвят“. Същото е и с прилагателното „крещящ“, което може да означава „викащ високо“ или пък „ярък“. Понякога може да се наложи да почакаш до края на изречението — или дори началото на следващото. Затова и лингвафонът, който оформя изражението на лицето, може да се наложи да изчака, докато се преведат думите на японеца на английски — и да анимира образа така, че да има синхрон между движенията на устните и английските думи. Преводаческата програма работи невероятно бързо, но въпреки това понякога трябва да спре живия образ, докато анализира звуците и словореда на постъпващото съобщение. После трябва да го преведе, още веднъж, на английски. Чак тогава воксфаксът може да започне да записва и отпечатва превода на разговора. Обикновеният факс просто отпечатва всичко, което му се подаде от другия край на връзката. Той приема електронните сигнали от другия факс, и пресъздава копие на оригинала. Докато вашият воксфакс е нещо много по-различно. Не притежава интелект, но използва аналитична програма, с която слуша преведените или английските думи от постъпващите телефонни разговори. Тя ги анализира, после ги сравнява с думите в паметта си и разбира кои са. После ги разпечатва.
— Звучи доста просто.
Брайън се засмя.
— Това е едно от най-сложните неща, на които сме научили компютрите. Системата трябва да вземе всеки елемент от японската реч и да го сравни със съхранената в паметта му мрежа от информация за това как се използва всяка английска дума, фраза или израз. Вложени са хиляди човекочасове програмиране, за да се имитира нещо, което става в мозъка ни за миг. Когато кажа „куче“, вие веднага разбирате значението на думата, нали?
— Естествено.
— Знаете ли как става това?
— Не. Просто разбрах.
— Това „просто разбрах“ е първият проблем, пред който се изправя изследването на изкуствения интелект. Сега да видим какво прави компютърът, когато чуе „куче“. Помислете за диалектните произношения и чуждите акценти. Може да звучи „кучъ“ или „кучи“ или в някой друг от безбройните варианти. Компютърът разделя думата на съставните й фонеми или звуци, после преглежда други думи, казани наскоро от вас. Сравнява ги със звуците, връзките и значенията, които съхранява в паметта си; после използва дадена схема, за да види дали първото значение има смисъл, ако ли не — започва отново. Щом се натъкне на нови проблеми, си спомня кога е успял и го използва. За щастие работи много, много бързо. Може да се наложи да направи милиарди изчисления, преди да напише „куче“.
— Дотук те разбирам. Но не виждам какво е експертно в тази система на воксфакса. Струва ми се, че няма разлика между нея и някоя текстообработваща програма.
— Има, и още как, вие сам назовахте основната разлика. Когато аз запиша буквите к-у-ч-е в обикновен текстообработващ процесор, той просто ги съхранява в паметта. После може да ги движи от ред на ред, или да ги раздалечи, за да ги нагоди към дадено място или шрифт, но всъщност не реагира гъвкаво, като следва непроменящи се инструкции. Програмите на вашия лингвафон и воксфакс обаче се учат. Когато някоя от тях направи грешка, тя я отхвърля, после опитва нещо друго и запомня какво е направила. Извършва се първата стъпка в правилна посока. Това е самокоригираща се запаметяваща програма.