— Точно така. Сега съществуват безброй „пощенски кутии“, банки за данни и комуникационни програми. Възможно е да си използвал една или няколко от тях. Напоследък обаче законите за защита на неприкосновеността в компютърните технологии са много строги. Дори и ФБР трябва да поиска за евентуално дирене разрешение от съда.
— Ами ЦРУ?
— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че след многобройните му убийствени номера наскоро бе прокаран закон, който го извади от този мръсен бизнес. Още една жертва на гласността, която няма да липсва никому. Особено на данъкоплатците, които — както се оказа — са сипели милиарди в една държавна служба, чийто продукт са предимно неверни доклади, разпалване на революции в приятелски страни, миниране на пристанища, като междувременно са дадени хиляди жертви. Върнаха Управлението към смисъла, вложен в първоначалното му име — Централно разузнавателно управление, ограничено от задачата да опазва мира, вместо да разпалва нови войни. А сега, ако удостовериш с подпис съгласието си, можем да започнем.
— Разбира се.
Не бе достатъчно само да се подпишат документите; последваха множество косвени проучвания и телефонни обаждания, както и проверки на самоличността от три различни държавни агенции. Беникоф изпрати всички данни по факса, прозя се и се протегна.
— А сега ще чакаме — рече той.
— Колко дълго?
— Най-много час, не повече. Преди да се въведе електронният обмен на данни, за това бяха нужни дни, дори и седмици.
Всичко обаче свърши за един час, а резултатите пристигнаха десет минути по-късно. Принтерът забръмча и започна да изхвърля шумолящите листове от вечна хартия. Беникоф ги отнесе на Брайън.
— Имаш открити сметки в шест различни фирми.
— Толкова много?
— Толкова малко. Тази тук е за научна база данни, от онези, които се осъвременяват на всеки час. Те заместват техническите библиотеки — като при това действат далеч по-бързо. Времето за достъп обикновено е по-малко от секунда. Тази пък е пощенска кутия, тази ти запазва билети за всичко — от бейзболни мачове до самолетни полети. Следващите четири са най-вероятните. Ще опиташ ли първо тях?
— Какво трябва да направя? Мога ли да стана от леглото, докторе?
— Бих предпочела да не го правиш.
— Няма нужда — рече Беникоф, отиде до терминала и откачи клавиатурата. — Има инфрачервена връзка, така че кабелът става излишен. А аз ще се обадя долу да донесат холоочила.
На Брайън холографските очила много му се понравиха. Бяха съвсем леки, малко изпъкнали в края на дръжките. Лещите изглеждаха като обикновено стъкло, но той се досети, че човек би могъл да си ги поръча и диоптрични. Когато ги включи, пред очите му изплува образът на компютърния екран.
— Така. Какво трябва да направя след това?
— Влез в базата данни, съобщи самоличността си и набери личния си код. Сетне отгатвай.
— Какво имаш предвид?
— Всяка сметка има код за сигурност, известен само на собственика й. Опитай старите, които помниш. Ако не стане, пробвай да отгатнеш новите. Компаниите са предупредени какво предстои и са изключили алармения софтуер. Обикновено след третия опит връзката се прекъсва и на полицията се съобщава номерът на телефона, от който е направен опит да се пробие системата.
— А ако не успея?
— Ще е необходимо съдебно решение, за да се проникне. В най-добрия случай това ще отнеме няколко дни.
Брайън откри, че старите навици умират трудно. Отвори три от четирите системи, като използва любимите си ирландски кодови думи. Е, не толкова известни като ШАМРОК5, но АНЛАР отвори първата, а ЛЕЙТРАС — други две.
— Ан Лар означава „центърът на града“ и е изписано върху всички градски автобуси. Лейтрас е ирландската дума за тоалетна — обясни той. — Хлапетата много си падат по клозетния хумор. Нямам обаче идея как да проникна в четвъртата мрежа. Можем ли да поотложим малко и да видим какво има в другите три? Това прилича на възстановяване на паметта ми, нали?
— Наистина — съгласи се Беникоф. — Виж какво, ще започна процедурата за получаване на съдебно решение за четвъртата, просто за всеки случай. Ще трябва да подпишеш още документи.
Първата мрежа се оказа пощенска кутия, отпреди само две години. Брайън отвори най-старите писма и ги прегледа. Изпита неловко чувство. Не познаваше нито един от кореспондентите си — а и собствените му писма му се струваха някак чужди. Да, той ги бе подписал, но изобщо не приличаха на негови. Все едно, че четеше чужда кореспонденция. Тук-там се споменаваше за ИИ, но само мимоходом и никога в подробности.