— Какво ще става сега?
— Ще ни чакат две полицейски коли без опознавателни знаци, шофирани от мексиканските цивилни детективи, за които стана дума. Отиваме право в Телебасико, там ни чакат.
Бен бръкна в джоба си и извади две черни пластмасови кутийки, с размера и тежестта на плочки за домино. Брайън ги обърна и забеляза, че всяка от тях имаше входно-изходен порт.
— Памет — рече Бен. — Това са GRAM-овете, за които ти говорих.
Брайън изглеждаше скептично настроен.
— В онези файлове има маса сведения, трупани може би с години. Тези двете имат ли достатъчно капацитет да ги поберат?
— Смятам, че да. Всъщност няма да ти потрябват и двете, втората е за бекъп. Всяка от плочките е с капацитет един гигабайт. Би трябвало да е предостатъчно.
— И още как!
Колите бяха дълги и черни, прозорците им тъмноопушени, тъй че вътре не можеше да се види почти нищо. Двамата мексикански цивилни агенти, които чакаха в колите, си имаха истински мустаци, далеч по-внушителни от фалшивия мустак на Брайън.
— Мъжът отпред е Даниел Салдана — каза Бен. — С него сме работили и преди. Добър човек. Buenos dias, caballeros. Todos son buenos?9
— Не се безпокой, Бен. Радвам се, че те виждам отново.
— Аз също. Готови ли сте за едно малко пътуване?
— Оставаше и да не сме! Имаме инструкции да те отведем с приятелите ти до една фирма, а сетне да ви съпроводим обратно до границата. За мен ще е удоволствие да ви откарам там.
Той отвори вратата на първата кола. Рей пристъпи напред.
— Нямате нищо против тримата да седнем отзад, нали? — попита той.
— Щом така ви харесва.
Бен се качи с другия цивилен детектив във втората кола. Брайън, седнал по средата на задната седалка, се чувстваше като в сандвич. И двамата мъжаги оглеждаха непрестанно улиците навън. Дърмод, отляво на Брайън, разкопча сакото си с дясната си ръка и я задържа там, до кръста си. Когато се обърна малко, сакото му се поотвори и Брайън мярна кожа и метал. Значи, под мишницата му наистина имаше издутина.
Пътуваха кратко до индустриалната зона — типични ниски фабрики за високотехнологично производство без прозорци. Двете коли влязоха в един комплекс, спряха пред някаква сграда и всички минаха през товарния портал. Детективите очевидно бяха идвали тук и преди и ги отведоха до малък, обшит с дървена ламперия кабинет. Там вече ги чакаха двамина, седнали пред компютърен терминал. Вътре стана съвсем тясно, след като влязоха всички, с изключение на Рей, който остана в коридора.
— Кой от вас е джентълменът, който има сметка тук? — попита единият от техниците и взе снопче листове.
— Аз.
— Разбрах, че сте забравили идентификационния номер и паролата си, мистър Делейни?
— Би могло да се каже и така.
— Подобно нещо ни се е случвало и преди, надявам се, че разбирате: необходимо е да вземем всички предпазни мерки.
— Естествено.
— Добре. Бихте ли се подписали тук… и тук. Това е документ, че няма да повдигнете обвинения срещу нас, в случай че не успеете да получите достъп до файловете си. А сега остава последната идентификация. Бихте ли ми дали ръката си, моля?
Той държеше електронен уред с размерите на портативен радиоприемник, с който докосна опакото на ръката на Брайън.
— Ще ни отнеме само няколко секунди — рече той, отнесе уреда и го включи към някаква по-голяма машина.
— Какво е това? — попита Брайън.
— Преносим ДНК-детектор — отвърна Беникоф. — Навлезе наскоро в масова употреба. Уредът отне няколко от епидермалните ти клетки — същите онези, които се люспят непрекъснато. Сега сравнява твоя ОХС-комплекс със записания във файла.
— Никога не съм чувал това съкращение.
— Основен хистосравним комплекс. Това са тъй наречените саморазпознаващи се антигени, които са напълно различни за всеки отделен човек. Най-хубавото е, че са на повърхността на кожата и не се налага ДНК да бъде извличана от клетъчното ядро.
— Бихте ли дошли тук, мистър Делейни? Моля ви използвайте този терминал. Носите ли си памет? Аха, виждам, добре. Всичко съвпада напълно, удовлетворени сме от идентификацията ви. Снехме защитните файлове и получихме идентификационния ви номер и паролата.
Операторът включи GRAM-овете, докато Брайън сядаше пред екрана, обърнат гърбом към останалите в стаята. Подаде му лист хартия.