Зад гърба им блесна светлина, двамата замръзнаха на място. После светлината се стопи и те предпазливо тръгнаха напред. Прекосиха второ, значително по-малко помещение, после се озоваха в трето, миниатюрно като килия.
За пръв път Тори не успя да долови никакво течение, сърцето й тревожно се сви. Вероятно бяха попаднали в затворено помещение, от което нямаше изход. В замяна на това успяха да се изплъзнат от преследвачите.
Във външния коридор отново се появи светлина, до слуха им достигнаха гласовете на японците. Светлината се приближаваше, лъчите на фенерчето пробягаха по стените, зад които се криеха Тори и Ариел.
Тори използва момента и се огледа. Предчувствието й се оказа точно, наистина се намираха в стая без друг изход. Пътят към свободата се преграждаше от японците. Мярна й се нещо неясно до стената в дъното. Пусна ръката на Ариел и отиде да го огледа. Оказа се друг човешки скелет, под него имаше още… Сред белите кости блеснаха няколко чифта червени очички, примигнаха и се стопиха в мрака.
Безследно изчезналите… Повече, отколкото беше в състояние да преброи.
Светлината се усили, гласовете замлъкнаха. Сигурен признак, че японците надушват плячката.
Тори тръсна глава, сграбчи ръката на Ариел и го дръпна по посока на купчината кости:
— Бързо!
Натикаха се сред скелетите, посрещнати с недоволен писък от невидимите плъхове. Вонята на гнило стана трудно поносима. Сякаш влизаха в ковчег, а пръстта от лопатите на гробарите тропа върху капака…
Най-сетне се добра до каменната стена, спря и се сви на топка. Ариел стори същото. Гората на мъртъвците ги заобикалеше отвсякъде със стърчащи ръце и крака, назъбени гръбначни стълбове и озъбени черепи. Затаили дъх, двамата бегълци обърнаха глави към арката, под която всеки момент щяха да се появят преследвачите. Тори усещаше топлината на тялото му, притиснато в нейното. Бяха като двама обречени влюбени, вдишващи миризмата на Смъртта, потръпващи в очакване на неизбежния край…
Лъчът на прожектора пробяга по каменните стени и се спря на купчината скелети. Светлината прониза лабиринта от бели кости и блесна в очите на Тори. Тя бързо спусна клепачи, надявайки се и Ариел да стори същото. Едновременно с това отправи безгласна молитва към Бога. Не знаеше доколко са успели да се маскират сред мъртъвците, нито пък можеше да прецени качествата на онези, които ги преследваха… Почувства как се слива с душите на тези нещастници, безгласно им се помоли да ги предпазят, да ги спасят.
Започна да диша дълбоко и равно, затвори съзнанието си и угаси блясъка на „ва“ — онази вътрешна сила, която ръководи действията на всеки жив човек. Опасяваше се, че ако японците притежават дори част от специалната й подготовка, лесно ще усетят присъствието й…
Ариел не помръдваше, сякаш беше умрял. Очевидно и той знаеше какво трябва да прави.
— Уф! Тук има само кости! — обади се единият от японците.
— И душите на мъртвите — добави другият. — Неми свидетели. Да вървим.
Но никой от двамата не помръдна.
— Видяха ни и трябва да ги пипнем — промърмори първият глас.
— И аз мисля така — съгласи се вторият. — Но тук ги няма…
Все още не помръдваха, лъчът на фенерчето продължаваше да играе върху купчината кости. Изведнъж яркостта му нарасна, гласът на японеца прозвуча на някакви нищожни сантиметри от главите им и Тори замръзна от ужас:
— Чувам дишане… Може да е твоето или моето… Но дали наистина сме сами тук?
Струйка студена пот се плъзна по гърба на Тори. Това беше гласът на онзи маниак, който се похвали, че изпитва удоволствие от екзекуциите. Той беше далеч по-опасен от съучастника си, въображението му работеше на високи обороти.
Разнесе се остро металическо изщракване, стаята отвърна със звънко ехо. А тя си представи автоматите в ръцете им.
— Сега ще разберем — изръмжа маниакът. — Мисля да пусна един пълнител в тази купчина кости!
Сърцето на Тори блъскаше лудо и сякаш всеки миг щеше да изскочи през гърлото й.
По каменния под проскърцаха гумени подметки, после се разнесе гласът на другия:
— Да не си полудял? Това тук е гробница!
— Какво ми пука? — изръмжа, маниакът.
— Умрелите тук не са погребани, духовете им нямат покой… Не бива да ги тревожим, подобен грях дори ти не можеш да си позволиш! — Тишина, после гласът отново се обади: — Защо не се примирим с факта, че ги изпуснахме? Тези подземия са истински лабиринт, могат да бъдат къде ли не… Нямаме време да прострелваме всички дупки, освен това могат да ни чуят… Хайде, да вървим! Иначе рискуваме да изпуснем нашия човек. Не зная какво мислиш ти, но аз предпочитам да се махна от тази преизподня!