Но едно е да те прекъсват живи хора по време на упражнения, а съвсем друго — някакво грамадно земноводно. Беше на прага на избухването, но очите му попаднаха върху безизразното лице на Героя и изведнъж разбра, че точно това се очаква от него. Несъмнено човекът във водата познаваше не по-зле от него основните закони на разпита и се готвеше да направи всичко възможно, за да блокира въпросите му.
— Ще ти призная нещо — въздъхна Марс. — Дойдох да ти кажа, че тази малка пиеса ми омръзна до смърт! Имам чувството, че блъскам заключената врата на Вечността, над която пише „Минаването забранено“! Имам чувството, че са ме натикали в Чистилището! Писна ми да се съобразявам със странните ти желания, искам да наричам нещата с истинските им имена. До известна степен ти си тук против волята си, но и аз съм в същото положение. Не съм молил никого за тази задача, нито пък съм особено доволен от факта, че я възложиха именно на мен. Не си мисли, че ми е много приятно да гледам как страдаш, как се скапваш с всеки изминал ден!
— Нима очакваш да приема всичките тези дрънканици? — спокойно попита Героя.
— Това би било наивно — кимна Марс, скочи на крака и методично се зае да изключва всички уреди за подслушване и наблюдение. Върху лицето на Лара се изписа ужас, но Героя го наблюдаваше напълно равнодушно.
Тридесет секунди по-късно до слуха им долетя тропот на обувки, вратата отхвръкна на пантите си й на прага се появиха двама въоръжени пазачи.
— Всичко е наред — успокои ги Марс. — Аз изключих апаратурата, можете да се върнете по местата си.
— И какво ще правим там? — попита един от членовете на медицинския екип, надникнал зад гърба на охраната. — Без показанията на уредите нашето присъствие тук е напълно безсмислено…
— Тогава идете да обядвате — предложи Марс. — Или просто се разходете. Навън е прекрасен пролетен ден, възползвайте се…
— Надявам се, че имате разрешение за това, което вършите — обади се втори лекар. — Защото последиците ще бъдат много сериозни!
— Махайте се по дяволите! — изведнъж кресна Марс. Стреснати от необичайното му избухване, хората на вратата побързаха да изчезнат.
Настъпи тежко мълчание.
— Искам Лара да остане — обади се най-сетне Героя.
— Добре — кимна Марс.
— Искам да изляза от водата.
Лара пристъпи напред, но Марс й направи знак да остане на мястото си. Наведе се, хвана Героя под мишниците и го изтегли от басейна. Лара отиде да докара инвалидната количка, а Марс взе една хавлия и започна да подсушава голото тяло.
Героя никога не носеше бански костюм, очите на Марс с интерес пробягаха по тялото му. Липсата на окосмение беше странна, но привлекателна. Бяха го измъкнали като парцалена кукла от повредената капсула, а последвалото мускулно възстановяване даде наистина забележителни резултати (за разлика от костите, които бяха необратимо увредени). Гладката му кожа буквално грееше под разсеяната светлина на лампите, цветът й беше сребристосив, като на далечна звезда. Марс за пръв път разбра защо, въпреки деформациите на тялото си, Героя е сексуално привлекателен за Лара и Татяна.
Двамата с Лара го настаниха в инвалидната количка. Жената извади чиста кърпа и я хвърли над слабините му. Героя ненавиждаше дрехите, вероятно защото му беше трудно да се облича и съблича, защото дрехите непрекъснато му напомняха за недъзите…
— С какво име искаш да те наричам? — започна Марс, твърдо решен да проведе разпита си.
— Не зная. Но не ме наричай Виктор. Аз не съм Виктор.
— Разбира се, че не си…
— Какво ще кажеш за Одисей? — лицето на Героя беше все така невъзмутимо. — Обещавам да не ти викам Полифем…
Марс се поколеба, просто защото не беше сигурен дали това не е поредната шега. После кимна с глава:
— Добре. Как си със съня, Одисей?
— Аз не спя — отвърна с готовност Героя. Това беше една от любимите му теми. — Аз сънувам, а това е нещо съвсем различно. Когато човек сънува непрекъснато, той не спи, а живее… Друг, съвсем различен живот, в друго състояние…
Марс вече беше свикнал с подобен вид разсъждения.
— И какво сънуваш?
— Сънувам безкрайния Космос, изпълнен с блестящи звезди… Сънувам невероятните цветове, които видях там, сред звездите…
— Какви са те? Червени, сини, зелени?
— Не мога да ти кажа — поклати глава Героя. — Просто няма такива думи, с които бих могъл да ти ги опиша… На практика това дори не са цветове в ефимерния смисъл на думата…