— Какво искаш да кажеш?
— Ами… В тях се съдържа някаква субстанция…
— Каква субстанция? Такава, от каквато е направен космическият кораб?
— Не, нещо съвсем различно…
Настъпи продължителна пауза. Марс хвърли поглед към Лара, която седеше с длани на коленете и внимателно слушаше. Очите й не се отделяха от лицето на Героя. Дали верността й няма да се пропука, неволно се запита той. После побърза да прогони тази мисъл проучвал основно миналото им, отлично знаеше, че може да им се довери. Но все пак изпитваше съмнение, просто такава му беше работата… Едновременно с това съзнаваше, че ако иска да получи някакъв резултат, в никакъв случай не бива да дава воля на параноята си…
Героя прочисти гърлото си и тихо продължи:
— Откакто се свестих, непрекъснато мисля за това… И постепенно стигнах до извода, че съм видял цвета на Бога…
— Защо мислиш така? — погледна го с интерес Марс.
— Защото това се потвърждава от сънищата ми, от лицата на всички хора, които населяват тази планета…
— Лара — извърна глава Марс. — Ти вярваш ли на тези приказки?
— Да.
Героя също се обърна към нея:
— Разкажи му — рече. — Все едно, че му поднасяш един от седмичните си рапорти…
Лара замръзна от смайване, Марс също беше разтърсен. Откъде Героя може да знае за рапортите?
— Нали искаш да наричаме нещата с истинските им имена? — стрелна го с поглед Героя.
Марс тръсна глава и прие предизвикателството.
— Добре — извърна се към Лара той. — Разкажи ми.
— Аз просто му вярвам — тихо рече жената, а очите й се отправиха към леко развълнуваната повърхност на басейна.
Преди да зададе следващия си въпрос, Марс направи някои съпоставки.
— Може би сънищата ти казват, че си самият Бог? — вдигна глава той.
Устните на Героя се разтеглиха в лека усмивка, очите му иронично проблеснаха.
— Аз не съм луд, Волков — тихо каза той. — Намеците ти в тази посока са безплодни и, бих казал, глупави…
— Оттеглям ги — решително отвърна Марс, преценил, че е по-добре да признае малкото си поражение. — Но сам разбираш, че бях длъжен да ги направя, нали?
— Питам се защо — изгледа го продължително Героя. — Нещата не са чак толкова тайнствени, макар да съм готов да се обзаложа, че ТИ ги приемаш за такива… Има само един начин да придадем някакъв смисъл на този разговор, Волков… Признанието, че и ти вярваш в Бога, също като мен… Не, не се опитвай да го отричаш заради Лара. Няма смисъл, просто защото и тя вярва в Бога… А също и Арбат, ей там, в басейна… По този въпрос сред присъстващите цари пълно единодушие. Освен това Лара ти принадлежи изцяло, тялом и духом… В страна, която отрича капиталистическото чувство за собственост, това звучи особено иронично, нали? Виждам, че устните ти мърдат, Волков. Какво има? Защо не говориш? Аха, това е ерес, така ли? Добре. Значи и двамата обладаваме еретични мисли. Виждаш ли? Не си по-различен от мен, макар че не очаквам да си го признаеш…
Очите на Марс пламтяха. Сякаш искаха да пронижат черепа на Героя, да изгорят тайнствената космическа зараза, настанила се в главата му.
— Всички ние чувстваме присъствието на Бога — продължи Героя. — Именно това присъствие ни обединява в този момент… Четири безкрайно различни живи същества… А може би точно нашата вяра в Него ни е събрала тук…
— Не искам да говорим за Бога — обади се Марс.
— Веднага сменяме темата — иронично се усмихна Героя. — Не бих допуснал да изпитваш душевен дискомфорт… — лицето му мрачно се разкриви. — Но преди това ще ти кажа още нещо… Открих основната ти слабост, Волков…
Марс усети как устата му пресъхва от непонятно чувство за срам. Прииска му се чаша вода, но не посмя да помоли Лара, страхувайки се от присмеха на Героя.
— И каква е тя? — объркано смотолеви той.
— Всичко е много просто — усмихна се Героя. — Ти нямаш представа какво е станало с мен там, горе, нали? Затова, каквото и да ти разказвам, ти не можеш да го отхвърлиш — просто ей така… Дори това да е най-голямата небивалица, Волков! Аз не се мисля за Бог, но в определен смисъл действително съм такъв, особено за теб… Защото не знаеш абсолютно нищо за мен!
— Ти си човек, също като мен — направи опит да се овладее Марс. — И двамата сме обикновени човешки същества — но в гласа му липсваше убеденост.