Доктор Калинин беше млад човек със светла коса и дълбоко хлътнали очи. Валери не знаеше какво провинение го е запратило в това чистилище толкова млад, нямаше и желание да узнае. Въпреки това изпитваше жалост към него.
— Трябва ви повечко слънце — отбеляза той и махна с ръка към безоблачното небе. — Ще ви се отрази добре…
— Всичко е от проклетата дълга зима — въздъхна докторът. — Слава богу, че пролетта вече е тук, нещата ще се оправят… — но от мрачното изражение на лицето му беше ясно, че нещата никога няма да се оправят, поне за него…
Валери тикна ръце в джобовете си и тръгна през полянката, изпъстрена с дървени столове. Повечето от тях бяха заети от болните — странни същества, напълно смазани както във физическо, така и в психическо отношение. Зад всеки от тях се издигаше заплашителната фигура на санитар в бяла престилка. Валери инстинктивно искаше да забави мига, в който ще се наложи да влезе в прокълнатата от Бога сграда. Вонята на коридорите й никога не можеше да се забрави, още отсега чувстваше как му се повдига от нея. „Това е положението, докторе, рече си той. Съжалявам, но работното ти място е гадно и кара стомаха ми да се свива… Разбираш ме, нали?“
— Тя е будна — подхвърли доктор Калинин, решил да се докосне до болезнената, но неизбежна причина за посещението му. — Ще се радва да ви види…
„Защо го правя“, запита се Валери. Защо се опитва да спусне булото на илюзията над ужасната истина? После сам си отговори: ясно е защо. Нима иначе доктор Калинин би успял да се примири със собствения си живот, протичащ в тази къща на ужасите? Над лудостта и анархията трябва да бъде спуснато булото на някаква нормалност, колкото и крехко да е то. В противен случай губиш чувство за реалност, полудяваш като всички останали…
Въпреки логичността на това обяснение, Валери нямаше никакво намерение да се подчинява на лунатичните правила, които му се предлагаха.
— Докторе — въздъхна той и забави ход. — Моята дъщеря не се е радвала на нищо в живота си. Тя просто е лишена от способността да изпитва радост, но това за съжаление не й пречи да изпитва отчаяние. Усещам това в мига, в който се приближа към нея…
„Отчетливо усещане, добави в себе си той. Натрапчиво като миризмата на цъфнали рози. Кошмарът, който смущава съня ми…“
— Ако посещенията ви станат по-чести, вероятно и по-леко ще ги понасяте — подхвърли докторът.
Валери се закова на място, ръцете в джобовете му се свиха в юмруци. „Господи, докторе, нима изобщо не ме разбираш, отчаяно се запита той. Нима не можеш да си представиш, че има моменти (като този сега), в които бих ти пръснал черепа, без дори окото ми да мигне?! Разбира се, че не можеш… Иначе едва ли би дръзнал да ми демонстрираш фалшивото си превъзходство. Вярно е, че те съжалявам, но едновременно с това те мразя и в червата! Защото твоята дъщеря е нормална и здрава, докато моята…“
— Идвам, когато ми е възможно — сухо рече той.
— Разбира се, другарю Колчев. Мнението ми беше клинично, в интерес на дъщеря ви…
„Идиот! Нима не знаеш, че дъщеря ми е извън обсега на тъпите ти психиатрични теории?“ Валери с мъка потисна желанието си да избухне. Не можеше да си го позволи дори само защото идваше тук като обикновен гражданин. Другарят Колчев се представяше за обикновен машинист, който познава членовете на Политбюро единствено от снимките им във вестниците… Друг начин нямаше. Прекалено много врагове кръжаха на почетно разстояние около него и дебнеха удобния миг. Научеха ли за болната му дъщеря, те без колебание биха се възползвали от този факт, биха го превърнали в лост, с чиято помощ ще го изхвърлят от властта… „Защо иначе ще я държа тук, в тази мрачна дупка“, запита се с въздишка Валери. После тръсна глава и се извърна с лице към доктора.
— Дъщеря ми не знае кой съм, нито пък й пука дали идвам да я видя, или не… Тя не възприема нищо от заобикалящата я действителност… Мисля, че няма да възразите на това, нали?
— Тя наистина не реагира — кимна доктор Калинин. — Но нима знаем какво става в главата й?
„Гад, червей, плужек! Само като те гледам и ми се повръща! Не, докторче! Няма да ти доставя удоволствието да избухна. При определени обстоятелства дори аз мога да го направя… Но няма, ти си от особено значение за мен. Ти се грижиш за дъщеря ми… Макар и лишена от разум, тя е най-скъпото ми същество на този свят!“