— Прав сте кимна сдържано той. — Човек никога не трябва да губи надежда, нали?
— Това се казва дух! — одобрително се усмихна доктор Калинин. — Почакайте тук, ще я изведем, както обикновено…
— Много любезно от ваша страна — рече Валери. В този миг беше убеден, че, зърне ли безжизненото лице на дъщеря си, с положителност ще се разкрещи. — Ценя високо помощта ви…
— Това ми е работата — отвърна докторът и енергично закрачи към своята къща на ужасите.
Валери бавно се насочи към края на поляната, където се издигаше висока, самотна бреза. В основата й имаше грубо скована дървена пейка. Седна до някакъв дългокос младеж, извърнал лице към топлите лъчи на пролетното слънце. На дясната му буза имаше червеникав белег, очевидно по рождение.
— Научихте ли последната новина? — попита младежът, без да отваря очи. — Националистите от „Бялата звезда“ принудили правителството да се откаже от подземните ядрени опити в Семипалатинск…
— Така ли? — проточи Валери. — Аз пък мислех, че това е станало под натиска на природозащитните организации в Казахстан…
— Правителствена пропаганда! — отсече дългокосият. — Това е работа на „Бялата звезда“!
„Бялата звезда“. Където и да отиде, все това име чува… Очите му се насочиха нагоре, към клоните на брезата. Обичаше това място, тъй като дървото му напомняше за родния дом в Киев… А Киев неизменно му напомняше за нещо друго: пушечен изстрел, кръвта на чичо му по паважа, ритникът на руския войник в слабините на все още топлия труп. „Получи си заслуженото, гад!“ Бащата на Валери отваря уста да изкрещи, после се овладява и се обръща с гръб. В очите му има сълзи. Беше слушал тази история толкова много пъти, че отдавна вече се мислеше за участник в нея. Представяше си, че е там, на киевската улица, стиснал ръката на баща си…
Татко…
Нима е възможно да ти сторят всичко това?
По-добре да не мисли. Това беше отдавна, преди много години. Но времето е без значение, както би казал Юнг.
Болката продължаваше да пулсира в наранената душа на Валери — душа на украинец, но и на руснак… Душа, неспособна да забрави…
Доктор Калинин се появи след около пет минути. Валери вече беше сам, тъй като дългокосият младеж стана и се отдалечи. До доктора вървеше високо момиче с бледа кожа.
Възрастта й не може да се определи нито от лицето, нито от неоформеното й тяло, помисли си Валери. Но момичето беше на осемнадесет… Години, които не бяха оставили никаква следа, изтекли като сън, като вик за помощ на изгубено в гората дете… Вик, толкова слаб и далечен, че Валери не знаеше в каква посока да го търси…
Погледна гъстата златиста коса, ясносините очи. Сърцето му се сви пред тази странна, сякаш неземна красота. Обзе го безсилие, искаше му се да изкрещи. Все още не можеше да се примири с факта, че с нищо не може да й помогне… Най-голямото му желание беше да общува с нея, да я изтръгне от летаргията. С цената на всичко, дори с помощта на отвъдни сили! Да, точно така! Това бяха мислите в главата на Валери Денисович Бондасенко, най-прагматичния човек на света…
Доктор Калинин извърна момичето към него.
— Миличка — прошепна Валери. От очите му се откъсна самотна сълза, търкулна се по бузата му и капна в тревата. Въпреки усилията на волята му, въпреки присъствието на доктор Калинин…
— Непознати ще срещнеш и в собственото си семейство — промърмори Големия Езо. — Така казваше баба ми…
— В момента за мен всички са непознати — отвърна Хоно. Прибягна до думичката „хито“, която в буквален превод означаваше „хора“, но винаги чужди и равнодушни към теб.
— Искам да ти благодаря за помощта. Напуснах дома на Ейкичи, без да поискам нищо, освен да не ме безпокои повече…
Седяха на дивана в един доста просторен апартамент. Големия Езо носеше тъмен официален костюм, а Хоно беше облечена в копринено костюмче с пола-панталон, което току-що беше купила. Лампиони с различна големина хвърляха обилна светлина върху модерното западно обзавеждане. Връщаха се от продължителна вечеря в един ресторант със съмнителна репутация, в който гъмжеше от борци сумо и други подозрителни типове.
Навън луната се бореше с тъмните буреносни облаци, лъчите й все по-трудно си пробиваха път сред тях.
— Дано новото жилище ти хареса — рече Големия Езо и разпери ръце.