Високите сгради около тях чезнеха в ниско надвисналите, натежали от влага облаци, които бледо отразяваха сиянието на града. Хоно винаги беше обичала този град, гордееше се с него. Но сега изведнъж започна да го вижда в по-друга светлина.
Спомни си за лунната пътека върху спокойните води на Сумида, която беше зърнала през прозореца на новото си жилище. Една от мечтите й се беше превърнала в действителност. Сега обаче беше изправена срещу обратната страна на медала — един кошмарен свят, изпълнен с корупция, измама и смърт, също част от любимото Токио. Нейното Токио. „Господи, въздъхна тя. Тази вечер станах свидетел на чудовищни неща! Нима ще мога отново да заобичам този град?“
Фукуда я въведе в малък парк и кимна по посока на къса каменна пейка. Седнаха. Някъде в мрака ромолеше поточе, над пейката се издигаше стар японски кедър с изкорубен ствол.
— Това място винаги ми е харесвало — обади се някак отнесено Фукуда. — Идвам тук, когато градът ми се струва прекалено мрачен и усещам, че не го издържам повече… Сядам на тази пейка и гледам стария кедър…
— Горкото дърво — отбеляза Хоно. — Изглежда така, сякаш Господ го е поразил с мълнията си…
— Аз пък мисля, че красотата на този кедър е била отнета от болката… Вижте го — нима игличките му не изглеждат странно на фона на неоновите реклами, стоманата и стъклото? Нима стволът му не е разкривен, защото е трябвало да търси светлината на слънцето между тези метални кули? Не бих казал, че Бог е виновен за уродливостта на това дърво…
Хоно разбра внушението. Тук Бог и човек бяха едно монолитно цяло, природата няма думата в защита на своите творения. Старият кедър просто подчертаваше липсата на смисъл в живота на тази огромна метрополия.
— Аз също бих била доволна да се отбивам тук — простичко отвърна тя.
Наближаваше три сутринта. Последната спирка от маршрута им се оказа грозна, подобна на бункер сграда в Шимабаши. Изградена от гол железобетон, тя беше абсолютно безлична, Хоно остана с усещането, че някой нарочно я е побил тук, сред старите и далеч по-нормални къщи на малката уличка.
Вътре цареше полумрак, сякаш се намираха в нощна гора.
— Можете да се преоблечете ей там — рече Фукуда и махна с ръка към една врата в дъното на коридора.
Хоно влезе в съблекалнята, изкъпа се и облече мекото „ги“, с което се практикуват бойните изкуства. Отиде в дожото, което беше доста по-различно от онова в клуба на Големия Езо. Това тук беше по-голямо, по-зле осветено и някак заплашително. За миг изпита чувството, че се намира в замъка на великия шогун Йеасу Токугава…
Не след дълго се появи и Фукуда. На главата му имаше защитна маска, а в ръцете си държеше два „бокена“ — традиционните дървени саби за кенжуцу. Носеше и втора маска, очевидно за Хоно.
Хвърли й маската и сабята, после зае стойка за нападение:
— Как сте в боя със саби, госпожо Канзей? — попита той и се хвърли напред.
Хоно нямаше време да отговаря, засипана с истинска вихрушка от удари. Правеше всичко възможно да се защитава, но безсънието започна да си казва тежката дума. А също и изненадата от това, което беше видяла по време на нощната обиколка. Разкритията бяха толкова шокиращи, че не й беше лесно да се настрои на друга вълна, да постигне високата степен на съсредоточеност, която е задължителна при кенжуцу.
Но човек никога не може да избира кога да влиза в бой и тя добре знаеше това. Наложи й се да търси концентрация в движение, по най-бързия начин. Стисна зъби и тялото й постепенно започна да се подчинява на командите на мозъка.
В хода на този процес обаче разбра, че Фукуда просто си играе с нея. Променяше тактиката си с лениви движения, в ударите му личеше известно пренебрежение.
Хоно добре знаеше, че най-важното нещо при кенжуцу е да разгадаеш тактиката на противника. Едва тогава избираш своята, търсиш слабите му места, засипваш го с финтове. Това продължава до мига, в който си сигурен, че можеш да нанесеш решителния удар.
Но каква е тактиката на Фукуда? Макар и пренебрежителни, ударите му бяха изключително разнообразни и тя не беше в състояние да разкрие намеренията му. Сега най-важното беше да разбере дали тези удари са наистина тромави, или зад тях се крие нещо друго. Дали умело прикрива стратегията си, или просто няма такава?
От своя сенсей по кенжуцу знаеше, че е по-добре да надцениш противника, отколкото да го подцениш. Придържайки се към това правило, тя усили концентрацията на волята си и с благодарност усети пулсиращата радиация на своето „ва“.