Вицепрезидентът пусна маркера, очите му ревниво следяха как якудза си го предават от ръка на ръка. Хартийката най-сетне кацна пред онзи с бръснатата глава, върху която беше татуиран дракон. Той дори не я погледна, очите му отново потърсиха погледа на Фукуда.
Този път Фукуда не помръдна. Устните й се доближиха до ухото на Хоно:
— Какво ще ме посъветвате? — прошепна тя. — Да приема ли маркера на „Кага“, или да го откажа?
— Нямам право да ви давам съвет — поклати глава Хоно. — Просто не разполагам с нужната информация.
— Информацията е без значение — отвърна Фукуда. — Казвайте: да или не?
— Не зная…
— Знаете — поклати глава Фукуда. — Знаете не по-зле от мен. Време е да поемете отговорност. Воинският ви дух има нужда от отговорност, единствено благодарение на нея той може да укрепва и процъфтява…
Хоно премести поглед от мъжа с дракона към вицепрезидента на „Кага“. Би трябвало да помисли за ужасната агония на баща си, за страданията на семейството си… Може би го правеше, но по нов, съвсем различен начин. Не изпитваше никакви симпатии към човека на „Кага“. Той беше затънал в порока прекалено дълбоко, за да може да му се помогне. Освен това нямаше никакво желание да му помага и това беше другата изненада… За пръв път видя порока на баща си от друг ъгъл, за пръв път разбра, че отношението й към този порок може да бъде различно и многообразно — като лунните зайчета, подскачащи върху развълнуваната повърхност на Сумида. В последния миг на нерешителност главата й се проясни, тя изведнъж разбра значението на всичко видяно през тази нощ, на кратките реплики на Фукуда… Колебанието изчезна, всичко беше ясно…
— Приемете маркера! — отсече боецът с гласа на Хоно.
Фукуда кимна, мъжът с дракона прибра бележката и тикна три дебели пачки йени към вицепрезидента на „Кага“, чиито очи алчно проблеснаха.
В шест без три минути мерцедесът безшумно паркира пред клуба на Големия Езо в Гинза. Дъждът беше спрял, черните облаци бързо отстъпваха, подгонени от свеж източен ветрец. Небето над небостъргачите в центъра вече просветляваше, цветът му беше гълъбовосив, съвсем като костюма на Фукуда.
— Няма да дойдете с мен, нали? — попита Хоно.
— Не — поклати глава Фукуда. — Имам друга работа.
— Ще се видим ли пак?
Шофьорът слезе и отвори вратичката пред Хоно.
— Това зависи само от вас, госпожо Канзей — усмихна се Фукуда. — Властта е в ръцете ви, съдбата ви — също…
Хоно бавно излезе на тротоара, гърдите й жадно поеха свежия въздух на настъпващото утро. Най-сетне, помисли си тя и душата й запя.
— Открихме го! — обяви с усмивка Големия Езо, едва изчакал я да прекоси гладките гранитни плочи на ресторанта.
— Искаш да кажеш, че Гийн е жив? — попита тя и се отпусна в свободния стол. — Пострадал ли е?
— Твоят университетски професор е жив и здрав, госпожо Канзей — засмя се Езо и леко сви рамене. — Не може и да бъде другояче, тъй като никой с нищо не го е заплашвал…
— Не разбирам…
Слънцето изгря, първите му лъчи блеснаха в остъклените фасади на гигантските административни сгради в центъра на Шинжуку. Знак за нощните хищници да се прибират по дупките си, да спят в очакване на мрака… В съзнанието й изплува споменът за изкривения японски кедър в онази градинка, за болезнения контраст между уродливото му стебло и геометричното съвършенство на модерния градски център. Изведнъж й се прииска да бъде там, да попие страданието на безмълвното дърво, да го съживи чрез собственото си страдание…
— Твоят приятел Гийн е умно момче — поклати глава Големия Езо. — Сам е организирал отвличането си…
Вероятно беше направил поръчката още преди пристигането на Хоно, тъй като на масата се появи закуска в американски стил: портокалов сок, яйца с бекон, царевични пръчици и черно кафе. Хоно никога не беше виждала толкова храна на закуска, но сега изведнъж усети вълчи глад.
Би трябвало да е изненадана от съобщението на Големия Езо, но на практика не се чувстваше така. Веднъж извикан на живот, воинският дух очевидно встъпваше в правата си.
— Гийн е прибягнал до номера с отвличането просто за да не му висиш на главата — поясни Големия Езо. — Появи се отново едва след като е направил плановете си и е взел всички мерки за тяхното практическо осъществяване… Появи се тук, в центъра на моя свят… Това не му е било трудно, тъй като той винаги е бил сред редовните посетители…