Големия Езо прекъсна обясненията си и й хвърли един любопитен поглед:
— Виждам, че не си особено учудена, госпожо Канзей. Нали Гийн ти се беше заклел, че е зарязал комара и е обърнал гръб на миналото си?
— Наистина го стори — кимна Хоно. — Но така постъпваше и баща ми. Не помня колко пъти се е клел на майка ми в абсолютно същото…
— Преди няколко дни беше доста по-склонна да повярваш на приятеля си…
Хоно се замисли. Преди няколко дни. Наистина беше така, но сега й се струваше, че оттогава е изминал един цял живот… Вдигна глава и впи поглед в очите на Големия Езо:
— Сега иска да ни продаде дневниците, нали?
— И да, и не — въздъхна оябунът. — Според мен той изпитва остра нужда от пари. Задлъжнял е във всичките ми игрални домове… Но е твърде умен, за да се раздели с дневниците ей така, на един път… Успял е да разшифрова кода на Саката, на това се дължи и забавянето му… Сега вече знае съдържанието на дневниците и правилно е преценил, че то е прекалено ценно, за да го изпусне…
— Какво възнамерява да прави?
— Можеш да се сетиш и сама — въздъхна Големия Езо. — Не е толкова трудно.
Хоно се замисли само за миг.
— Иска да смуче пари от нас — отсече тя. — Като в замяна ни предлага информация на парче.
— Като всички аматьори, и Гийн си въобразява, че може да надхитри професионалистите — въздъхна Големия Езо. — Защо иначе би рискувал да се появява всяка нощ в моите игрални заведения? Сега ми е определил среща точно в осем сутринта. Трябва да се видим в средата на моста Нихонбаши. Аз ще му занеса пари, а той ще ми, даде една разшифрована страница от дневниците. Едва след като се уверя, че информацията си струва парите, той ще ми даде адреса, на който държи самите дневници, съответно разшифровани… Разбира се, дневниците няма да са там, ще започне доенето…
— Но това е безкрайно опасно за него!
— Именно — кимна Големия Езо. — Само че той дори не го подозира… Иска да преговаря с мен, защото ме познава. Или поне си мисли, че ме познава… На практика е на ръба, всеки момент може да падне в пропастта — помълча малко, после добави: — Работата е там, че Гийн разчита на теб, госпожо Канзей… Ти си главният му коз.
— Едно време си го обичала — започна Големия Езо с тон, с който майките разказват на децата си фантастични приказки. — Но днес воинският дух ти показва, че си обичала не Гийн, а представата, която си си изградила за него. Представа, съдържаща собствените ти нужди и желания… Вероятно същата, която те е накарала да се омъжиш за Ейкичи Канзей… Но и в двата случая тази представа няма нищо общо с действителността…
Бяха в лимузината на Големия Езо и пътуваха към Нихонбаши. Градът зад стъклата изглеждаше така, сякаш се пробуждаше от тежък махмурлук.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Хоно.
— Аз ли? — учудено я погледна Езо. — Абсолютно нищо!
Лимузината спря до бордюра, шофьорът изскочи и отвори вратичката откъм страната на Хоно. В ръката му се поклащаше тънко дипломатическо куфарче. Без да показва признаци на изненада, новата Хоно го пое и бавно стъпи на тротоара.
— Какво има вътре? — попита тя, но вече знаеше отговора, сякаш долетял до слуха й заедно с тихия шепот на Фукуда: „Всичко, което искаш…“
— Ще остана тук, докато въпросът бъде решен — обади се от вътрешността на колата Големия Езо.
Хоно пое по моста, без да поглежда назад. Преди векове от Нихонбаши е започвал главният път Токайдо, свързващ столицата (тогава наричана Едо) с Киото. В съзнанието й изплува спомен от детството — стои захласната пред великолепна дърворезба от Хирошиге, изобразяваща именно Нихонбаши. Може би точно тогава, погълната от неземната красота на шедьовъра, тя беше започнала да обича Токио…
Часът беше точно осем. Гийн вече беше под арката, маркираща средата на моста. Зад гърба му се простираше центърът на Токио в цялото си великолепие — блестящ и загадъчен като самия живот…
Той я видя и лицето му пребледня. Обърна се с намерението да побегне, после алчността в душата му надделя и краката му се заковаха на място.
— Защо искаше да избягаш? — попита Хоно. — Защо открадна дневниците?
— Едва ли ще ме разбереш — забързано отвърна Гийн. — Трябваха ми пари, много ми трябваха…
— Можеше да ми поискаш — подхвърли Хоно.
— Не ставай смешна! — изсмя се той. — Трябват ми много повече, отколкото би могла да предложиш.